Рицарят Ивен попада веднъж в дома на pauvres pucelles и вижда тия бедни девойки. Те пришиват и вплитат златни и копринени нишки в дрехи; самите девойки обаче са извънредно окъсани; корсажите и роклите им са раздрани и скъсани, ризите измърсени и просмукани с пот, шиите — със загрубяла кожа, лицата — бледи от глад и нищета. Ивен ги вижда, виждат го и те и засрамено свеждат лица и плачат. И почват тогава своята жалба:
Удовлетворение бе за дон Родриге да чуе, че блясъкът и славата на благородните рицари и дами не бяха накарали поета Кретиен дьо Труа да забрави мрака и нищетата, сред които живееха в низините людете, потънали в труд. Но останалите слушатели, preux chevaliers и dames choises, облечени с дрехите, приготвени от ония pauvres pucelles, бяха изненадани и недоволни. Що за глупаво и странно хрумване е имал покойният поет? Как можеше един човек, пял тъй изящно и благородно за възвишеното „любовно служене“ и за героичните подвизи, да скверни дотолкова устата си? Как бе могъл да хаби стиховете и римите си за тия жалки шивачки? Едни шият дрехи, други ги носят; едни коват мечове, други се бият с тях; едни строят замъци, други ги обитават: тъй е дадено, сам премъдрият бог го е наредил така. И ако тия жалки създания, тия pauvres pucelles, се бунтуват, то господарят им би трябвало чисто и просто да им счупи ръцете и краката.
И отново Бертран дьо Борн даде израз на общите чувства. Северното наречие, Langue d’Oïl, на което твореше Кретиен, и без това му звучеше като някакво недодялано пелтечене, а сладникавите римозвучия, които току-що бе чул, му се сториха чиста глупост. Още през време на четенето той на няколко пъти не бе успял да сдържи силния си смях, а сега, когато Годфроа свърши, му каза:
— Вие, господата от север, обръщате удивително много внимание на тълпата и на вонята й. Искаш ли да знаеш, добри ми и уважаеми Годфроа, какво мислим за тия неща ние, на юг?
Зарадвани от мъжествения отговор, който Бертран положително щеше да даде на хленченията на покойния Кретиен, дамите и кавалерите почнаха да го молят:
— Да чуем, благородни Бертран!
И:
— Не ни карай да чакаме! Казвай! — настояваха те.
И тогава, усмихнато и злобно, Бертран заповяда на своя певец:
— Изпей ни сирвента за крепостника, драги ми Паниол!
И оръженосецът — дръзко, по младежки — пристъпи напред, дръпна струните на своята малка арфа и запя песента за крепостника, за дрипавия гражданин и селянин. Пееше:
Слушателите приветствуваха рицаря с бурни одобрителни възгласи. Тая паплач от низините наистина бе станала прекалено дръзка. Благородниците, които се готвеха да потеглят на свещена война, си спомниха за търговците и банкерите, които след дълги пазарлъци бяха закупили именията им далеч под тяхната действителна стойност; те се бяха принудили да се съгласят, тъй като не им се беше удало да изтръгнат достатъчно от своите селяни. Всеки, който кажеше със силни слова истината в лицето на тая сган, изразяваше техните съкровени чувства.
Дон Родриге видя как престъпно надменните стихове на Бертран още по-силно разпалиха нечестивия огън у тия preux chevaliers. Безбожно надменната песен на тоя човек изпълни с горчива скръб гърдите на кроткия каноник. Ала въпреки своето благочестиво огорчение ученият Родриге неволно си даде сметка как и този път езикът греховно приляга към злото начало на говорещия и как постепенно превръща реалното понятие „крепостник“ от жител на града или селото в негодник и подлец.