И като премина отново към твърде царствения си тон, заключи:
— Заклевам ви, изтръгнете от сърцата си из корен всяка ненавист, тъй както бикът изтръгва тревата с корена й.
Алфонсо стоеше смутен, лицето му беше свъсено от гняв; смутен изглеждаше и дон Педро. Ала внезапно в тишината се чу резкият, още детински глас на Беренгария:
— Разбираме те, уважаема бабо и кралице. Или двамата владетели — почитаемият ми баща и почитаемият ми съпруг — ще бъдат единодушни напълно и от все сърце, или ще бъдат победени от езичниците, Tertium non datur — друг избор няма.
— Добре си разбрала, моя внучке — каза Елинор. — А сега — обърна се тя към кралете — целунете се братски пред нас, трите жени, и се закълнете в евангелието, че ще изпълните всичко тъй, както сте го подписали и подпечатали.
В деня, преди да бъде разпуснато събранието и всеки да тръгне по своя път, в кастильо де Бургос бе устроено прощално тържество.
През този ден Бертран дьо Борн изпълни една молба, която досега умишлено се беше преструвал, че не чува. Изпя сам своята песен за възхвала на войната, песента за смъртта и битката, прочутата песен: „Be’m platz lo gais temps de Pascor“.
Той пееше:
Старата кралица, между която и Бертран навремето бе съществувала близост, слушаше разведрена и трогната как старият мъж пееше своите силни зловещо-радостни стихове. И в ония далечни години, когато, още почти момче, се беше добрал стремително до нея, той я бе веселил почти толкова, колкото я бе трогвал. Същият си беше останал той, милият Бертран, неповторима смесица от смелост, дързост и поетичен дар. През целия си живот не бе признавал никакво поражение и явно сега също бе решен да се бори и да пее и да не се предава, докато смъртта не го потупа по рамото — точно както и самата тя не мислеше да се предава.
Пееше Бертран:
Червендалестото лице на архиепископа дон Мартин се зачерви още повече, той дишаше тежко, устните му се движеха, изговаряха тихо стиховете заедно с певеца. Младият Аласар гледаше очаровано Бертран, очите му късаха всяка дума от неговите устни. Досега Аласар само беше мечтал за великолепието на войната: сега той го виждаше, чуваше, чувствуваше с всяка своя клетка. Тоя рицар Бертран изговаряше онова, което бушуваше в гръдта на Аласар, откакто той бе в Кастилия. От устата на тоя мъж ехтеше грохотът на битката. Рицарят Бертран възпяваше онова, за което живееше той, Аласар:
Пееше Бертран:
Събраните слушаха възхитени, запленени. „А юг! Aidatz! На помощ! Удряй! Бий! Напред!“ Целият замък отекваше от кръвожадното вдъхновение на рицаря Бертран, от жаждата за убийство.
Каноникът дон Родриге бе в състояние да оцени по-добре и да се наслаждава по-пълно от всички останали на гъвкавостта и силата на тия звучни провансалски стихове. Но те не го въодушевяваха, караха го да изтръпва. С ужас се вглеждаше топ в лицето на краля, когото обичаше като свой роден син. Да, „vultu vivax“ бе дон Алфонсо, дон Родриге беше намерил точните думи: неговото лице отразяваше с ужасяваща яснота душата му. Ала това, което то отразяваше сега, бе неприкритата жажда за убийство, за рушене, онзи йецер ара, онова зло начало, за което Муса постоянно говореше.