— Аз на ваше място — отвърна дон Йеуда, — щях да дам пари, за да се наемат рутиери. Може би в знак на добра воля бихте могли да дадете и двеста-триста души от вашите редици. Но мнозинството от здравите мъже на алхамата, обучени да си служат с оръжие, би било по-добре да оставите тук. Боя се, че ще имате нужда от тях — приключи горчиво той.
— Разбирам, че разсъждаваш така — отвърна спокойно Ефраим. — Но твоето положение, дон Йеуда, се различава от нашето, и дори за един толкова умен човек като тебе е трудно да прецени безпристрастно нашето положение от своето високо място.
И като видя колко болезнено засегнаха думите му дон Йеуда, продължи с известна топлота:
— Не съм твой враг, дон Йеуда. Не съм забравил всичко, което стори за нас ти с великодушното си сърце. И ако дойдат сега дни, когато ще се нуждаеш от нашата помощ, ние сме готови.
Сухо, ядно Йеуда отговори:
— Благодаря ви.
След като Ефраим си отиде, той заснова из своя дом. Оглеждаше скъпите произведения на изкуството, книгите, свитъците, вадеше ту едно, ту друго, докосна с ръка оригинала на животоописанието на Авицена. Отиде в залата на своите писари. Взе оттам писма, препрочете ги. С почтителни изрази му предлагаха договори, сделки, питаха за съвет: очевидно все още го смятаха за най-могъщия човек на Полуострова. Изчисли предварително сбора от различните сметки, нахвърлени от неговите репозитарии, за да добие представа на колко възлиза състоянието му. Оръжейните доставки, многобройните продажби и дадените суми взаем срещу залог, печалбите от новите пари, пуснати в обръщение, бяха увеличили неговото богатство. Изчисли, провери, изчисли повторно. Притежаваше близо триста и петдесет хиляди златни мараведи. Произнесе огромната сума тихо, само на себе си, бавно, на арабски, сякаш не вярваше. Измъкна от сандъка със скъпоценностите си своята нагръдна плочка на фамилиар, опипа я. Усмихнато поклати глава. Ето го, седи, затънал в богатства, власт, почести — ала представляваха ли всъщност те нещо повече от една белосана гробница?
С енергично движение се отърси от мрачните кошмари. Не биваше да допуска дон Ефраим да го разколебава.
Отпусна на граф Алакала заем срещу имота му.
Ала думите на парнаса бяха проникнали дълбоко в душата му. Наистина бе така, както трезво беше установил дон Ефраим: той, Йеуда Ибн Езра, бе заплашен повече от когото и да било друг. Ако имаше разум, щеше да се махне оттук, колкото може по-скоро, да потърси спасение за себе си, Рахел и своя внук в земите на източните мюсюлмани, във владенията на султан Саладин, който беше добре разположен към евреите.
Рахел ще се противи, ще иска да остане при Алфонсо. А ако му се удаде да я склони, тогава Алфонсо ще заповяда да го преследват. А как ли ще успеят толкова знатни бежанци като тях да си пробият път до Изтока през целия враждебен християнски свят?
И имаше ли право той дори само да се опита да спаси себе си и своите близки? Имаше ли право да изостави франкските поселници беззащитни пред лицето на опасността? Истина бе, че не можеше да им помогне; напротив, неговото оставане тук само увеличаваше заплахата — и за тях, и за цялото юдейство. Но те не ще бъдат склонни да осъзнаят това. Ако избяга, ще струпат целия позор върху неговото име. Човекът с великата мисия — ще се присмиват те, — благодетелят на народа Израилов, Йеуда Ибн Езра, избяга тъкмо когато трябваше да отговаря за думите и делата си. И навеки ще бъде наричан страхливец и предател.
Спомни си едно изречение от Моше Бен Маймон: у всеки евреин е заложено нещо пророческо и дълг на всекиго е да поощрява в себе си пророческото начало. Запазили се бяха в душата му, ласкаеха го думите на Ефраим, че е сторил много за евреите с великодушното си сърце. Не, той не ще задуши пророческото начало в сърцето си, няма да се стреми да избяга от своята мисия. Ще остане в Толедо.
Помъчи се искрено да си даде сметка какво го задържаше въпреки разума тук, на това място, гдето го грозеше опасност. Дали страхът от опасността при бягството? Или любовта към Рахел, която нямаше да преживее раздялата с Алфонсо? Или пък честолюбие и горделивост, които не му позволяваха да опетни името Ибн Езра? Или вярност към високата му мисия? Всичко това се преплиташе у него, той не можеше да разграничи едно от друго своите основания.
Сред тия колебания и тревоги постепенно назря едно решение. На самия себе си той не можеше да помогне не можеше да помогне и на Рахел. Но на внука си — можеше.
Бе се заклел да не го прави евреин и ще удържи тая безумна, гнусна клетва. Но никаква клетва не го задължава да остави детето тук, в Толедо. Сега, когато потегля на война, Алфонсо ще настои на всяка цена да кръсти момчето; мисълта за Рахел нямаше вече да го спре. Той, Йеуда, трябваше да отстрани детето, преди кралят да се завърне в Толедо.