Рахел прекарваше почти цялото си време в Галиана.
Известно й бе, че голямата, страшна война щеше да избухне през следните седмици, но не се боеше. Откак бог и беше дарил щастие чрез Имануил, изпълваше я някаква дълбока, пълна сигурност, чувствуваше се стоплена и защитена под десницата на Адонай или както казваше чичо Муса, под наметалото на съдбата.
Копнееше за Алфонсо, но не с предишната трескава страст, когато ликуването се превръщаше в отчаяние, за да премине отново в ликуване. Сега в нея се бе зародила по-скоро оная дълбока увереност, която й позволяваше да бъде сигурна, че той неизменно ще се връща при нея от своя рицарски свят. И сега вече го притегляше не само безграничната наслада, която си даряваха един другиму, а и още нещо: той обичаше майката на сина си, неговият Санчо се беше превърнал и за него в Имануил, чрез детето те, Рахел и Алфонсо, се сливаха в едно.
Често, потънала в блажена самозабрава, тя не откъсваше цели минути поглед от нежното, продълговато лице на своето момченце, на своя Имануил, Месията. Твърде смътен й беше образът на Месията, знаеше само, че той е нещо възвишено, сияйно и нямаше и най-малка представа по какъв начин нейният малък син ще донесе на света спасение; но знаеше: той щеше да го донесе. Продължаваше обаче да крие съзнанието за това в гръдта си; струваше й се греховно да говори за него.
Не го сподели дори и с дон Бенямин, при все че дружбата им се беше задълбочила. Това бе приятелство без много думи. Той й четеше от някоя книга или пък мълчаливо се разхождаха по алеите из градината.
Съботата Рахел прекарваше, както и преди, в кастильото при своя баща.
Веднъж, в края на един такъв съботен ден — дъхът на билките и на угасената във вино свещ още се носеше във въздуха — Йеуда запита дъщеря си:
— Как е твоят син, моят внук?
Никога не бе виждал внука си, не беше прекрачвал портата на Галиана. Рахел знаеше колко силно копнее той да види момченцето, но се боеше да изнесе Имануил оттам. При все че детето бе нейно, тя би засегнала твърде много Алфонсо, ако го изнесеше макар и за един час без негово съгласие.
Тихо, предпазливо, но изпълнена и с гордо щастие — защото се страхуваше и надяваше, че баща й ще я запита за най-съкровената й тайна — тя отговори:
— Имануил е здрав и по милост божия расте чудесно.
Йеуда с мъка, тъй като трябваше да събере за тоя разговор всичките си сили, произнесе:
— В близко време твоят син и мой внук ще се нуждае много от божията милост.
И тъй като Рахел учудено вдигна поглед, й обясни:
— Ако бе само Алфонсов син, той не би бил застрашен, и не би бил застрашен, ако бе само твой син. Заплахата е надвиснала над него, защото е твой и Алфонсов син. Като син на Алфонсо, той е определен да стане нещо голямо; всички знаят това и се примиряват. Но на мнозина не се харесва, че един твой син е определен да стане нещо голямо. Много са събраните сега в Бургоския замък, на които това не се нрави. На тия могъщи люде ние можем да противопоставим само упованието си в бога.
Рахел не разбра думите на баща си. Той навярно говореше за намерението на Алфонсо да кръсти момчето и предполагаше, че Алфонсо не ще се съобразява с нейните желания главно за да запази детето си от посегателството на неприятелите. Да, за един миг дори тя пожела това да стане. Ала тутакси осъзна цялата греховност на желанието си. Недопустимо бе дори да се помисли, че Имануил ще бъде осквернен с водите на идолопоклонническото кръщение. Пък и баща й не познаваше нейния Алфонсо. Алфонсо я обичаше, душевно Алфонсо се беше слял с нея в едно, никога нямаше да й нанесе такава силна обида. Каза почти умолително:
— Алфонсо само един-единствен път спомена, че иска да кръсти нашия Имануил. И оттогава — никога. Сигурна съм, че се е отказал.
Йеуда не искаше да я лиши от тая увереност, не отговори нищо на думите й. Каза:
— Дон Алфонсо подготви документи, според които твоят син става граф Олмедо. Не мога да си представя, че дамата, която е родила на Алфонсо само дъщери, ще се примири с това. Дон Алфонсо е смел човек — чужд на недоверието и предпазливостта. Той не е склонен да очаква, че една толкова високопоставена и блика нему дама е способна да извърши престъпление. Опасявам се, че се мами.
Рахел бе побледняла. Спомни си най-различните разкази за зли, ревниви жени, които бяха измъчвали и убивали любимите робини на своите мъже. Та нима и самата прародителка Сара — тая високо почитана жена — не бе прогонила от завист и ревност наложницата Агар и малкия Измаил в пустинята, за да загинат от жажда? Дълго мълча Рахел, цяла минута. Сетне запита: