Кралят бе весел като млад жребец. Радваше се на войната, радваше се, че ще види отново момченцето си, милия си незаконен син Санчо, малкия граф на Олмедо. Изпитваше към детето радостна, силна, бащинска любов и малкият Санчо трябваше да почувствува тая любов. Самият той бе израсъл без баща; тригодишен бе станал крал и никой не се бе осмелявал сериозно да мъмри момчето, което бе крал. Нямаше да допусне синът му да се превърне в мамино детенце, той трябваше да чувствува десницата на баща си. Щом се завърне, ще вземе сина си в свои ръце. Веднага, още първия ден, ще нареди Санчо да бъде кръстен. Рахел ще го разбере. Ще приобщи към тая благодат и нея, ако се наложи дори със строгост, и тя ще му бъде признателна.
Пристигнал в Толедо, той се изми, преоблече се, яхна отново коня си и отиде при Рахел.
„Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствува го надписът над портата на имението. Пред входа на дома го очакваше Рахел. Притисна я към себе си необуздано, гордо и нежно. Тя не чувствуваше нищо друго, овладя я буйната вълна на щастието, че той бе отново при нея. Влязоха в дома, Алфонсо бе обвил здраво с ръка раменете й. Пусна я, притегли я пред себе си, огледа я от главата до нозете усмихнат, щастлив.
Сетне каза:
— А сега — при малкия Санчо.
Рахел отговори:
— Той не е тук.
Алфонсо отстъпи една съвсем малка крачка назад, не разбираше нищо, взираше се в нея, почти оглупял от изненада. Запита:
— Че къде е?
Отвратително подозрение се зароди в ума му. Да не би детето да беше в кастильото?
Тя събра цялата си смелост и храбро каза истината:
— Не зная.
Очите му заблестяха от тъй добре познатия й гняв.
— Не знаеш къде е детето ми? — запита той тихо, яростно.
Рахел каза:
— В безопасност е. Нашият син е на сигурно място — това е всичко, което зная. Баща ми го е приютил на сигурно място.
Алфонсо хвана ръката й толкова грубо, че тя не можа да сподави един лек вик от болка; Сграбчи я за раменете, разтърси я. Приближи лице съвсем близо до нейното, изсипа върху нея гневните думи:
— Ти си предоставила моя син Санчо на баща си? Той, това старо псе, е нарушил своята свята клетва й ти си позволила това? И дори си му помогнала, а?
Рахел произнесе с усилие:
— Не съм помагала и не съм дала на баща си детето. Но зная и ти го казвам: баща ми е прав.
Порой отвратителни и обидни думи от посланието на папата против евреите, от изпълнените с ненавист духовнически проповеди заля мозъка на Алфонсо: адски изчадия, пратеници на сатаната. Ръката му несъзнателно се сви в пестник, за да я удари.
Тогава я погледна.
Бе отдръпнала назад гръдта и главата си, бе вдигнала една ръка за защита, не от уплаха. От побледнялото и мургаво лице го гледаха, по-разширени от когато и да било, нейните синкавосиви очи. В тях имаше удивление, ужас, разочарование, потресеност, гняв, скръб, любов; всичко, което устните й не казваха, което може би не бяха в състояние да произнесат, бе изразено с такава сила в очите и позата й, че той, който възприемаше света и хората само с погледа си, го разбра и почувствува против собствената си воля.
Отпусна ръка. Изпръхтя и това леко пръхтене прозвуча презрително, злобно.
— Значи тъй, вие, евреите, откраднахте детето ми — рече той. — Трябваше всъщност да го очаквам.
Изсмя се. Звънък, рязък, грозен смях, който се вряза като нож в мозъка на Рахел. Извърна се внезапно, напусна летния замък, отправи се назад към Толедо.
Заповяда да извикат Йеуда в замъка.
— И така, ти наруши клетвата си — заключи деловито той.
Йеуда отговори:
— Не съм, господарю. Тежко ми беше да удържа тая жестока клетва, но я удържах. Не направих евреин внука си, нека господ прости греха ми.
Алфонсо избухна:
— Ти си отвлякъл моя син, псе такова! Държиш го като заложник. Искаш да ме принудиш да отложа похода си, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще заповядам да те обесят!
Йеуда тихо отвърна:
— Никой не държи сина ти като заложник, господарю. Детето е надеждно укрито от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Опасност ще грози детето в Толедо, когато твое величество няма да бъде тук. Обмисли спокойно, господарю, и сам ще видиш, че е така. Сега детето се намира в сигурни ръце. Рахел не знае къде е. Това е жестоко за нея. И аз не зная точно къде е, и това е жестоко за мен.
С предишното си чувство за превъзходство и смирена дързост той додаде:
— Разбирам, че ти се иска да заповядаш да ме обесят. Но така ти ще затвориш завинаги устата, която един ден ще може да ти каже къде е синът ти.