Мюсюлманските сановници, водени от принц Абул-Асбаг, родственик на халифа, се явиха извънредно пищно. Заобиколен от своите съветници и грандове, Алфонсо ги прие в голямата зала за аудиенции, окичена със стенни килими и знамена.
Размениха обичайните дълги встъпителни слова с известна церемониалност. Седнал царствено-небрежно на своя висок престол, Алфонсо слушаше тържествените формални брътвежи. Гледаше мрачното лице на архиепископа, присмехулното лице на Бертран, угриженото лице на дон Родриге. И очите му постоянно търсеха евреина, който скромно бе заел място в една от задните редици. Тоя Йеуда беше виновен, загдето той, Алфонсо, по-рано пръв между рицарите на християнския свят, бе изостанал днес плачевно зад Ричард Английски. С него, с Мелек Рик, мюсюлманките плашеха децата си; а нему, Алфонсо, навярно в резултат на някакви хитри попълзновения на Йеуда, мюсюлманите изпращаха посланик, за да го предупреждава. Съветниците му с техните жалки умувания го бяха склонили да изтърпи дрънканиците на тоя обрязан. Но нека не бъдат толкова сигурни в него — нито евреинът, нито старите му предпазливи сановници. Няма да заглушат те вътрешния му глас. Само в него ще се вслушва Алфонсо.
Водачът на делегацията, принц Абул-Абсаг, пристъпи напред, поклони се дълбоко, започна да излага посланието. Принцът бе възстар мъж, приятен на вид, синята мантия на пратеничеството му стоеше добре, спокойно и звучно се лееха от устата му арабските думи.
Повелителят на правоверните на Запада — заяви той — със загриженост чул за големите военни приготовления на негово величество краля на Кастилия. Халифът предполагал, че тия приготовления не могат да бъдат насочени срещу неговия васал, емира от Севиля, който се намирал под закрилата на сключеното примирие. Но за съжаление през последните години в християнските земи се разпространило порочното и безразсъдно учение, че ако накърнява интересите на християнските свещенослужители, договорът не обвързва християните. Християнски владетели от източните земи дръзко се възползували от това учение, това принудило султан Саладин да провъзгласи свещената война, Аллах увенчал със славни победи правоверния владетел от Изтока и отново отдал в ръцете му града Ерусалим, а християнските господари трябвало да платят за потъпкването на клетвата със загубата на своите земи и с живота си.
Все още седнал небрежно, но въпреки това много царствено, дон Алфонсо слушаше сериозната, сурова реч. Слабото му лице, сякаш изрязано от дърво, остана тъй невъзмутимо, че човек би се усъмнил дали кралят разбира арабските думи. Поприсви се малко само обръснатата му тънка, продълговата уста сред червеникаворусата, къса брада, а дълбоките бръчки на челото му се врязаха още по-дълбоко. Ала светлите му очи не преставаха да се местят от говорещия посланик към събранието и постоянно да търсят дон Родриге, и постоянно — дон Йеуда.
„Дрънкай си ти, обрязани — мислеше той, — издрънкай всичко, каквото имаш да дрънкаш. Лай, куче, лай, зная, че ти и господарят ти не хапете, ще си останете във вашата безопасна Африка отвъд морето. Аз съм търпелив, сам на себе си обещах, че не ще допусна да ме раздразните, няма да ти залепя плесницата, която заслужаваш заради гордото си перчене. Но когато ти се завърнеш, отдето си дошъл, ще нападна Кордова и Севиля и тогава вие ще сте лаяли, а за мен ще остане кокалът.“
Посланикът продължаваше да говори. Повелителят на правоверните от Запада — заяви той — смятал, че е достатъчно само да напомни на негово величество краля на Кастилия, известен със своето благоразумие, че той, халифът, може да прости много нещо, но в никакъв случай нарушение на договора. Кралят на Кастилия е добил достатъчно горчив опит, когато е имал срещу себе си само войските на Севиля; ако нападне Севиля за втори път, срещу него ще се изправи цялата мощ на халифа. Ако подпали огъня, Кастилия ще трябва да изплаче много сълзи, за да загаси неговите пламъци.
Продължавайки да слуша все тъй внимателно, както и преди, Алфонсо ясно забелязваше всичко, което ставаше в залата; много добре видя как ония двамата — и Родриге, и Йеуда — го гледаха все по-угрижено, почти умолително. Да, той виждаше дори и нагръдния знак на Йеуда, плочката с трите кули, и докато сам се удивяваше, че разбира всяка отделна дума от изискания арабски език на тоя обрязан, спомни си за златните монети, които евреинът бе наредил да се секат, за да зарадва него, Алфонсо, и които бяха отнесли образа му в самите далечни владения на халифа. Още от първата среща помежду им той бе свързан с евреина и понякога това му бе носило радост, понякога — болка. Ала сега вече тая връзка му беше дошла до гуша, бе му дотегнала, трябваше да свърши. Вгледа се в очите на Йеуда, в тия настойчиви и предупредителни очи, и те му напомниха за очите на Рахел. Но си помисли: „Няма да ти помогне това, няма да те оставя повече да ме водиш за носа. Няма да позволя на твоя принц Абул-Асбаг да се гаври с мен. Ще разкъсам нишките, които ме обвързват с тебе.“