— Ти си далеч от военните и рицарските дела, отче — отвърна приветливо той и съзнавайки собственото си превъзходство, любезно го поучи: — Виждаш ли, не можех да оставя обрязаният да се подиграва с мен в собствения ми замък. Вътрешният глас ми заповяда да го поставя намясто.
— Вътрешният ти глас! — отвърна тихо, но ядно каноникът. Дръзката самоувереност на краля най-сетне беше пробудила у него онова яростно негодувание, заради чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Вътрешен глас! Всеки път, когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, позоваваш се на вътрешния си глас. Разтвори очи и виж какво стори. Халифът ти даде да разбереш, че не иска да се намесва във войната. Подаде ти ръка, а ти плю в нея. Сам призова в страната си войските от Африка, безбройни като песъчинките на морето — и го стори от чиста суетност и дързост. Призова в страната четиримата конници на апокалипсиса. Постъпи тъй, сякаш кръстоносният поход не е нищо повече от рицарско състезание или турнир. Едва сключи договора си с Арагон, и го наруши. Докара цяла Испания до самия ръб на бездната!
Сухият мъж стоеше заплашително изправен с целия си ръст, инак спокойните му очи гледаха Алфонсо яростно и в тях се четеше обвинение.
Благочестивият гняв на свещенослужителя смути краля. Ала достатъчно му бе само да си поеме дъх и той отново намери закрила зад бронята на своята самоувереност. Ведрите му очи издържаха гневния поглед на свещенослужителя. Усмихна се, засмя се със силен, грозен смях. Насмешливо каза:
— Къде остана твоето упование в бога, божи служителю? Стотици години вече неверниците имат надмощие и въпреки това бог ни е връщал все повече и повече от нашите земи. Говориш тъй, сякаш сме стадо овце. На юг аз разполагам с верните си крепости, разполагам с калатравските си рицари. Близо четиридесет хиляди рицари имам аз, без да слагам в сметката Арагон. Или искаш да ми забраниш да проявя смелостта, която са проявявали дедите ми? Искаш да се прикривам зад лъжи и хитрости, вместо да се уповавам на верния си меч?
Застанал бе дръзко, безразсъдно, рицарствено и зад лицето му каноникът видя образа на Бертран, който пееше яростните си песни.
— Не богохулствувай! — извика му каноникът. — Ти не си рицар, тръгнал да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Крепостите ти! Сигурен ли си, че ще устоят на стенобитните машини на халифа? Четиридесет хиляди рицари! Казвам ти, по-голямата част от тях ще бъдат избити от мюсюлманските орди. Опустошения, пожари и кланета очакват цялата ти страна. Разгром я очаква. И виновен за това си ти. Бъди благодарен на бога, ако ти остави твоя Толедо.
Пророческата ярост на свещенослужителя уплаши Алфонсо. Той замълча. Родриге обаче не спираше:
— Верният ти меч! Не забравяй, че бог е онзи, който Вдава меча на кралете. Държиш се, като че си господар над мира и войната. Не забравяй, че тая война може да бъде провъзгласена и позволена само като божия война. В тая война ти не си нищо повече от последния слуга в обоза ти: раб божи.
Алфонсо бе успял да се отърси от неприятното чувство. С предишната си студена, лекомислена надменност той отговори:
— И не забравяй, божи служителю, че господ е отдал на мен като ленно владение кралството Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов роб, а васал.
Кралят не издържаше вече в Толедо. Угрижените лица на неговите сановници и гневно благочестивите приказки на дон Родриге развалиха цялата му радост от неговото рицарско поведение спрямо халифа. Реши още на следния ден да потегли на юг. Рицарите от неговите ордени в крепостите Калатрава и Аларкос щяха да разберат и да оценят по-добре постъпката му.
Последната нощ преди заминаването си прекара в Галиана. Беше извънредно весел, много милостив, не упрекваше в нищо Рахел. Крачеше гордо насам-нататък пред нея и й се хвалеше с отговора си до халифа.
Протегна се, изпъна ръце.
— Дълго безделничих — каза той, — но не съм ръждясал. Сега най-сетне ще видиш кой е твоят Алфонсо. Кратък и славен ще бъде походът, чувствувам го още отсега. Само не отивай в Толедо, моя Рахел. Остани тук, в Ла Галиана, обещай ми това. Не ще стане нужда дълго да ме чакаш тук.
Рахел седеше полулегнала на дивана, подпряла глава на ръката си, гледаше го и слушаше как, докато сновеше нагоре-надолу пред нея, изброяваше делата, които възнамеряваше да извърши.
— Впрочем много е вероятно — казваше сега той, — още преди да се върна тук, да те замоля да дойдеш при мен в Севиля. Ще трябва да ме поразведеш из родния си град. И да си избереш, от плячката ми, каквото най-много ти хареса.