Тя отпусна ръката, на която беше подпряла глава, надигна се малко, изтръпнала от неговите слова. Без дори да помисли, той жестоко рисуваше пред нея картината на родния й град, който възнамеряваше да смаже и унищожи, за да я заведе след това над развалините му.
— Освен това победата ми ще ти докаже — продължи весело той — чий бог е истинският. Моля те, не отговаряй, не спори днес. Това е празничен ден, трябва да го прекараме заедно, ти трябва да споделиш моята радост.
Сега тя беше извърнала изцяло към него големите си синкавосиви очи; изразителното лице, цялата й поза говореха за изумление, съпротива, отчужденост.
Той замлъкна, почувствува невидимата стена, която се беше издигнала, за да ги раздели. Зад мълчанието на Рахел сякаш отдалеч прозвуча обвинението на Родриге. От яростно връхлитащ пълководец той се превърна в човек, готов великодушно да прости.
— Но не мисли — заговори й той весело, — че твоят Алфонсо ще бъде жесток към победените. Моите нова поданици ще имат благ господар. Няма да им преча да почитат своя Аллах и своя Мохамед.
Хрумна му нещо още по-великодушно:
— А хиляда от мюсюлманските рицари, които пленя, ще освободя без откуп… Ще предоставя на Аласар да ми ги избере, това ще му достави радост. И ще ги допусна с почести да участвуват в големия турнир, който ще устроя след победата.
Рахел неволно се поддаде на неговите вихрени, прани мечти. Такъв си бе той — безумно смел човек, мислеше само за победата и никога за опасността, много млад, истински рицар, воин, крал. Тя го обичаше. Благодарна му бе, че споделяше с нея последната нощ преди своя поход.
Всичко бе както по-рано. Вечеряха извънредно весело. Обикновено умерен, този път той пи малко повече.
Пя — нещо, което инак правеше само когато бе сам. Пя бойни песни. Изпя песента на Бертран.
— Жалко, че не поиска да видиш приятеля ми Бертран — каза сетне Алфонсо. — Славен рицар е той, най-добрият, когото познавам.
След вечеря тя се оттегли, както бе правила винаги Все още не искаше да се разсъблича пред очите му. Сетне той отиде при нея и всичко беше пак както в началото — преливане един в друг, удовлетворяване, блаженство.
Сетне уморени, щастливи, побъбриха още малко. Той, но сега вече не заповеднически, а по-скоро умолително, каза още веднъж:
— Остани през отсъствието ми тук, в Галиана. Ходи при баща си, колкото искаш, но не се мести при него, в кастильото. Живей тук. Тук е твоят дом, нашият дом. Hodie et eras et in saecula saeculorum — прибави богохулно той.
Усмихната, почти заспивайки вече, тя повтори:
— Тук е моят дом, нашият дом, in saecula saecu lorum.
Помисли си още:
„Като заспя, той ще си иде. Жалко, че винаги исках от него това! Но сутринта ще закусвам с него. И после той ще възседне коня си и ще потегли на своята война. И ще се наведе още веднъж към мен от коня си, и там гдето пътят свива, ще се извърне към мен да ме види.“
Лежеше със затворени очи, не мислеше вече нищо, заспа.
След като тя заспа, Алфонсо остана при нея още малко. Сетне се изправи, протегна се, прозина се. Наметна се с халат. Погледна към жената, която лежеше със затворени очи и с лека усмивка около устните. Оглеждаше я като нещо чуждо — като дърво или животно. Учудено поклати глава. Нима току-що, само до преди няколко минути, от нея не се беше излъчвало щастие, каквото никоя друга жена не бе в състояние да му даде? А сега изпитваше неловкост, нещо като смущение, че бе в една стая с нея и че оглежда голата, спяща жена. Духом той беше вече в Калатрава, при своите рицари.
Преди да спи с нея, беше възнамерявал още в ранни зори да иде на кон до Толедо, да облече доспехите си, истинските, които носеше на бойното поле, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел, стъкмен с тия дрехи и препасал верния си меч Fulmen Dei. Отказа се.
На следната сутрин тя го чакаше да се сбогуват. Беше щастлива, изпълнена с неговата увереност, че всичко ще завърши благополучно.
Представяше си как ще протече сутринта. Той ще закуси с нея в домашно облекло. Сетне ще сложи доспехите си. И ще потегли, и тя ще изживее голямата, блажена минута, която разкъсва сърцето и за която се говори в песните: потегляйки, любимият се навежда от коня си, целува я, махва й с ръка.
Чакаше — отначало щастливо, сетне с лека уплаха, сетне все по-тревожно.
Накрая запита за дон Алфонсо.
— Нашият господар, кралят, замина още преди няколко часа — отвърна градинарят Белардо.