Между Алфонсо и архиепископа се възстанови предишната весела дружба. Силно огорчение бе изпитвал смелият свещенослужител, загдето не можеше да каже на Алфонсо своето справедливо, християнско, рицарско мнение за любовната му история с еврейката. Сега му откри с някогашната си прямота:
— Твоят тъст от Англия умря тъкмо навреме. Защото — нека ти го кажа, скъпи мой синко и приятелю — нямаше да понасям повече кощунството в Галиана.
Щях да бъда принуден да искам от светия отец отлъчването ти от църквата, пък макар след това да бях умрял от мъка. Вече се готвех да пиша писмото. Сега всичко това е останало тъй далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Просто с очи се вижда как войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от любовното ти опиянение.
И гръмогласно се засмя; Алфонсо му пригласяше със звънък, младежки, добродушен смях.
Разузнавачи докладваха за размерите на Мюсюлманската войска. Възлизала — твърдяха те — на петстотин пъти по хиляда воини. Носеха се много слухове и за страшни нови оръжия, които халифът докарал със себе си, за огромни обсадни кули, за оръдия, които могли да мятат надалеч грамадни скали, за гибелния гръцки огън. Рицарите оставаха непоколебими в своята самоувереност. Вярваха в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в своя крал.
Алфонсо имаше смело хрумване. За всички бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага да се ограничат с отбрана. Но нима това действително бе неизбежно? Защо да не се даде на врага битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безразсъдно смело, ала точно затова би могло да има успех. А нима южно от Аларкос не се намираше тъкмо оная местност, равнината Аройос, чиито изгоди и недостатъци той познаваше по-добре от всеки друг? Защо да не спечели и втора битка при Аларкос?
Сподели намерението си с Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който обикновено не бавеше много отговора си, втренчи поглед в него, разтворил уста. Сетне въодушевено извика:
— Древният народ на Израил е представлявал шепа хора в сравнение с безбройната сган ханаанци, мидианитяни, филистимляни и въпреки това ги е победил и изтрил от лицето на земята. Сигурно сам бог му е посочил бойни полета, тъй благоприятни както твоята равнина Аройос.
Бертран от своя страна рече весело и вещо:
— Тая битка ще ти струва много мъртъвци, господарю, но още повече на неверниците.
Когато Алфонсо заговори за своя план на по-младите благородници, те отначало се удивиха, дори смутиха, но след това планът ги въодушеви. Кралят не пожела да посвети по-старите военачалници в намеренията си.
Доня Леонор бе останала в Бургос по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Оттам бе по-лесно да въздействува на грандовете от Северна Кастилия и на арагонските съветници да изпратят колкото може по-бързо необходимата помощ на Алфонсо. Изгаряше от нетърпение той да започне по-скоро своя поход. Откак бе осъзнала колко дълбоко бе впила зъби в него похотливата треска към еврейката, подозренията й никога не се бяха разнесли напълно. Само войната можеше да излекува Алфонсо докрай от тая адска болест.
Сетне дойде вестта — сам той радостно й я беше изпратил — за това как смело бе пропъдил дръзкия мюсюлмански принц при неговия халиф. Първото нещо, което изпита, бе необуздана радост. Сега вече войната най-сетне беше настъпила. Тутакси след това тя бе осъзнала огромната опасност, която неминуемо щеше да произлезе от Алфонсовата смелост.
„Поражение — си беше помислила тя, — сега ще има поражение. Може би то не ще бъде окончателното поражение, но все пак поражение.“ Наред с гнева и грижите това породи у нея и мрачно задоволство. Дълбоко бяха заседнали думите на майка й за благоприятните последици от едно поражение. Поражението увеличаваше силите, разпалваше енергията, разкриваше десетки нови възможности; странен приятен трепет я обхващаше, помислеше ли за поражението.
Беше потеглила веднага за Толедо. „Иди в Толедо!“ — й бе заповядала майка и. Престъпното лекомислие, с което Алфонсо бе предизвикал мюсюлманските посланици, я беше накарало само да го обикне още повече. И непрекъснато пламенният й копнеж към Алфонсо се примесваше с онова мълчаливо, мрачно ликуване: „Сега идва поражението. Сега вече с другата се свършва. Actum est de еа — сега вече идва нейният край!“
Тъй като не завари краля в Толедо, тя си намери предлог да го последва на юг. Дон Педро, който съгласно установения план бе навлязъл в земите на Валенсия и не искаше да се откаже от похода си към столицата Валенсия, не бързаше да изпрати на дон Алфонсо подкрепление преди договорно установения срок. Ала тя беше успяла да обвърже дон Педро с обещание; преди да изтекат шест седмици, той щеше да изпрати десет хиляди души, а осемстотин още сега, за да покаже добрата си воля. Замина лично за Калатрава, за да съобщи на Алфонсо тази радостна вест.