Выбрать главу

— Не му се удаде, господарю! — извика той сред грохота на битката.

Ала в следния миг, сам улучен, се свлече от седлото, кракът му се закачи за стремето, конят го помъкна на известно разстояние след себе си.

Останалите бяха продължили нататък, изтласкваха пред себе си неприятелската пехота надолу по склона. Около краля и тия, които се биеха рамо до рамо с него, се образува малко пространство.

Той слезе от коня си, все още овладян от затъпяващата ярост на боя, почти без да иска и да съзнава какво върши. Засуети се около Аласар. Вдигна наличника му, без сам да знае защо, свали шлема му, без да знае защо, и не знаеше дали момъкът го познава още. С огорчение си помисли, че Аласар трябваше да му избере хилядата рицари, които щеше да освободи без откуп. Момъкът дишаше тежко, инак бледомургавото му лице бе зачервено и подпухнало и независимо от цялата прах, кръв, жега и явна болка, изглеждаше съвсем младо. Алфонсо се приведе още по-ниско над него, гледаше го, не го виждаше, видя го, произнесе с глас, прегракнал от много викане:

— Аласар, момчето ми, верни приятелю.

Аласар с усилие вдигна ръка, Алфонсо не разбираше защо; по-късно се сети, че Аласар е искал да му върне ръкавицата на рицарското поръчение и му домъчня, че не го бе разбрал. Аласар раздвижи устни. Алфонсо не бе уверен дали той говори. Стори му се, че долови: „Кажи на баща ми“, но едва по-късно си припомни, че всъщност само му се е сторило да чува тия слова; а и не би могъл да каже на какъв език бе изговорил момъкът думите.

И докато седеше приведен над Аласар, за пръв път през тоя ден, но и сега съвсем смътно сред виковете и грохота на битката, у него се надигна мисълта за Рахел и тутакси и мисълта за Манрике и Нуньо Перес, който го бяха съветвали да остане зад стените на своите крепости, и мисълта за гневния дон Родриге. Но тия мисли не се задържаха в ума му, нямаше време. Нямаше време и да се занимава повече с момъка: успя само набързо да го прекръсти.

Защото сред облака от прах и пари огромните тълпи отново пълзяха нагоре. Тъпо, с мрачна ярост дон Алфонсо гледаше напиращите пълчища. Нямаха ли край? Петстотин по хиляда души, бяха казали разузнавачите, не бяха излъгали.

— Досега имахме работа само с предния отред — мрачно се пошегува архиепископът, — сега обаче идват главните им сили.

— Какво пък — каза Бертран. — Толкова повече жени и майки ще има да ги оплакват.

— Назад, бавно назад! — настойчиво викаха всички.

А Бертран запя една от своите песни:

Не в меки постели, а в схватки сурови нашите бащи са избити — в боя да срещнем смъртта сме готови ние самите!

Тъй, бавно с лица към врага, задържайки подскачащите коне, те заотстъпваха нагоре по склона.

Битката продължаваше, докъдето погледът стигаше. Но когато се озоваха до последната, най-стръмна част на възвишението, отново бяха създали малко празно пространство около себе си; тук никой не можеше да се появи в гърба им. Поеха си дъх, огледаха се, потърсиха другарите си, преброиха се. Сега бяха останали само около двеста души.

— Къде е дон Мартин? — запита Алфонсо.

— Ранен е — рече Гарсеран. — И изглежда, че тежко. Опитват се да го изтеглят по склона, към дъбовата горичка. Искат да го измъкнат по пресъхналото пороище.

И настойчиво го замоли:

— Трябва да се връщаш, господарю, преди да са открили пътя през пороището.

Отвъд височината, през дъбовата горичка минаваше скрита пътека, която отвеждаше към северната част на пресъхналите пороища.

— След тази атака! — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново, този път вече много отблизо, се готвеше да нападне.

И като се обърна към Бертран, запита:

— Какво става с теб, благородни Бертран? Ранен ли си?

— Е, останах с няколко пръста по-малко — отвърна Бертран, като се стараеше гласът му да звучи непринудено. И се пошегува: — Навярно ще мога да ти върна само част от ръкавицата.

Сетне отново започна схватка с врага.

Тук, в подножието на последната височина, боят се разпадна на ожесточени единични борби. Всеки се биеше сам за себе си, яростно, безсмислено, никой не мислеше за другите.

„И сред сечта — съобщава летописецът Ибн Яхя — Алфонсо, прокълнатият, вдигна очи и видя съвсем близо бялото знаме на повелителя на правоверните — Аллах да го закриля — и видя златните букви на него: «Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк». Тогава сърцето на прокълнатия изтръпна от голям страх и той побягна. И всички негови приближени побягнаха, и мюсюлманите ги преследваха. Сам прокълнатият успя да избяга по възвишението, но мюсюлманите избиха безброй от неговите люде и не откъсваха копията си от хълбоците на бягащите, нито ятаганите си от вратовете им, докато не заситиха жаждата на своите оръжия е кръвта на неправоверните и не ги принудиха да изпият докрай чашата на смъртта.“