Ефраим отговори:
— Нека е далеч от нас мисълта да затворим вратите си в дни на бедствия пред човека, който ни е сторил толкова добрини.
Разкъсван от противоречиви чувства, Йеуда запита:
— Отнася ли се тази покана и за доня Рахел?
След съвсем кратко колебание Ефраим отговори:
— Тя се отнася и за дъщеря ти.
И настоя:
— Става въпрос за живота ти, дон Йеуда; ти си умен човек и го знаеш не по-зле от самия мен. Може би ще трябва да заплатим с кръв за спасението ти; ти сам го каза и аз не ти възразявам. Но ние сме убедени, че тая жертва ще бъде богоугодна. Ти се върна към нашата вяра доброволно и когато това ти струваше скъпо. Моля те, не бъди горд в тая минута. Дай ни възможност да ти се отплатим.
Йеуда каза:
— Вие сте жертвоготовни люде и се изкушавам да приема поканата ви. Защото сърцето ми е изпълнено със страх, не го отричам. Но нещо в самия мен ме възпира. Бих могъл да се престоря пред себе си и пред теб, че не искам да ви подложа на опасност; но не е тая причината. И гордостта ми не е причината; моля те, повярвай ми. Нещо по-дълбоко е. Виждаш ли, съвсем неотдавна кралят ме принуди да поставя печата си до неговия под онова дръзко писмо до халифа. Тогава разбрах отново: съдбата ми веднъж завинаги е свързана със съдбата на тоя крал от Едом. Играх голяма игра, но не искам да избягам сега, в деня на разплатата.
— Обмисли още веднъж — заклинателно го замоли Ефраим. — Не значи, че бягаш от Адонай, ако се скриеш сред народа му, към чиято вяра си се върнал, при все че това ти струваше жертви: късно е, дон Йеуда. Утре може би няма да имаш вече време да напуснеш тоя дом. Ела с мен. Вземи дъщеря си и ела.
Йеуда каза:
— Смел и добър човек си ти, дон Ефраим, и аз ти благодаря. Дано бог укрепи още повече твоите сили. Но не мога да реша сега. Зная, времето не чака. Но мога да следвам само собственото си сърце, не мога да дойда с тебе.
Дълбоко опечален, Ефраим каза:
— По-късно пак ще изпратя човек при тебе и се надявам, че ще премислиш и ще дойдеш при нас, ти и дъщеря ти. Дано всемогъщият склони сърцето ти към правилно решение.
Йеуда произнесе с усилие:
— Позволи ми, господарю и учителю мой Ефраим, преди да си идеш, да те замоля за още едно нещо. Моето внуче е в безопасност, но не зная докога ще продължи тази безопасност. Не зная дори точно къде се намира сега детето. Единственият, който знае това, е моят Ибн Омар, познаваш го. Когато времената се поуталожат, ще го намериш. Ибн Омар е разбран човек, знае намеренията и желанието ми, ще ти обясни всичко. Кралят иска да направи детето си, моето внуче, граф Олмедо. Погрижи се детето да остане скрито от него. Не допускай да стане мешумад. Нека момчето не знае на какъв баща е син. Запази го от Едом и от Едомовата вяра.
— Ще изпълня това, дон Йеуда — обеща му Ефраим. — А когато му дойде времето, ще кажа на момчето, че е от рода Ибн Езра.
Той се извърна, за да си тръгне.
— Господ да бъде с теб, Йеуда — каза той. — Аз съм ти верен приятел. А ако някога пак възникне спор помежду ни, спомни си тогава за тоя час, ще си го спомня и аз. А ако ни е писано да не се видим вече, тогава знай, че хиляди от твоя народ ще благославят паметта ти. Мирът да бъде с тебе, Йеуда.
— Мирът да бъде с тебе, Ефраим — каза Йеуда.
Дълго след като Ефраим си отиде, Йеуда седя неподвижно, сякаш душата му бе опустошена. Не съжаляваше, загдето бе отхвърлил предложението; той бе храбър човек. Но бе виждал много хора да умират и твърде добре знаеше каква опасност го заплашва. Знаеше: арабската дума, която наричаше смъртта унищожителка на всички неща, не беше безсъдържателен звук: и не се срамуваше, че трепери при мисълта за мрачната бездна, в която щеше да пропадне.
Облекчение бе за него, че Ефраим не бе сметнал отговора му за окончателен. Нови и нови съмнения го овладяваха. Нима той не тласкаше така към гибел и дъщеря си? Трябваше да я запита, преди да направи крайния избор. Ще се подчини на нейното решение.
Със сухи думи и заговори, че сега тук, в Толедо, на всяка крачка ги дебне смъртта и че Ефраим им е предложил убежище в Худерия.
Рахел беше узнала за поражението на Алфонсо, ала едва сега, докато говореше баща й, разбра целия му страхотен размер. Изпита безумна уплаха за себе си и за баща си, ала още повече състрадание към Алфонсо. Можеше ли да издържи разгрома тоя човек, тоя крал, който бе изтъкан изцяло само от блясък и от победи? И докато насмешливо и нежно мислеше: „Сега вече клетият, нещастният, не ще може да ми покаже моята Севиля“, тя видя пред себе си упоритото му, яростно лице, съсипано от мъка. И същевременно нещо в нея ликуваше: „Сега вече той скоро, много скоро ще се завърне в Галиана. Той ми го обеща. И вече няма да бъде с желязна броня и думите ми ще проникнат в гръдта му.“