Кастро стоеше и размисляше. Водеше със себе си неколцина от своите хора, нямаше да му струва много усилия да защити портата и да я удържи, докато повикат подкрепление. Но не гласеше ли дадената му заповед да пожертвува отделни лица и да спаси хилядите? Той стоеше и не предприемаше нищо и все повече хора проникваха през малката вратичка на портата във вътрешността на кастильото.
Най-сетне самият той последва тълпата. Сега, когато се намираха във външния двор, виковете бяха утихнали. Не се Показваше никой от обитателите, никой от многобройните слуги, писари, домашни прислужници. Нахлулите унило се въртяха покрай стените, колебливо разтвориха втората порта, която водеше към вътрешността. Удивени, смутени, глуповато ухилени, стояха сред нямото великолепие. Пристъпиха по-навътре. Беда искат, събориха една ваза, втора. Тя се строши. Някой взе от близката ниша бокал от скъпоценно стъкло, запрати го към пода; бокалът падна върху дебелия килим и не се счупи. Сега вече ядосан, човекът дръпна килима. Откри каменния под, удари с всички сили стъклото в камъка. То се строши с остър звън.
Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да успокои, да вразуми тълпата, може би искаше да съобщи, че господарят на дома не е в къщи. Сред общия крясък никой не го чу, пък и не искаха да го чуят, удариха го през устата, изблъскаха го назад, най-напред колебливо, сетне все по-злобно. И ето, той лежеше на пода окървавен, задъхваше се. Тълпата ликуваше. Побесня. Почна да къса, да чупи, да тъпче всичко, което можеше да се скъса или разбие.
Кастро гледаше като вцепенен. Това е неговият дом. Войната е в разгара си, а доня Леонор каза, че този дом е негов. Изглежда, че евреина, който се е загнездил тук, го няма; а може и да се е сврял в някой ъгъл — е, това ще се види. Този дом е негов, на Кастро, най-сетне. И е много богат дом. Нечестив, езически дом.
Как е посмял само този дързък евреин! В какво е превърнал хубавия му, рицарски, християнски кастильо!
Бавно, с тежки крачки Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада застана пред отворената портичка на оградката, заобикаляща естрадата. Стоеше там, едър, набит, широкоплещест, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе, сложил двете си ръце върху дръжката на меча; хлътналите му очи гледаха с наслада хората, които освобождаваха дома му от сметта, с която евреинът го бе измърсил.
През това време в къщата бяха нахлули още повече люде; бяха разтворили изцяло главната порта. Сега просторният, тих дом, залите и малките му стаи, дворовете и спалните му изведнъж се изпълниха с крещящи, побеснели хора. Някои тъпчеха джобовете си с всичко, което им се стореше ценно. Ала на повечето не бе до това; единственото им желание бе да громят, да разбиват. Търсеха евреина, но той, страхливецът, не бе там, беше избягал. Намериха само няколко жалки слуги, върху които можеха да излеят злобата си. Но поне имуществото на евреина бе там, тия скъпи, нечестиви вещи, заради които той беше ограбил и предал страната. Яростта на всички се насочи срещу тия вещи. Късаха, трошаха, разбиваха, унищожаваха — гневно, настървено, ликуващо.
Тяхното безумие овладя и Кастро. И в него всичко бушуваше: „Нека с това тук се свърши! Нека загине! Нека се превърне в развалини целият този изнежен, пищен, еврейски, женствен, езически разкош!“ И той заудря с ножницата на меча си крехките, очарователни предмети и завика: „A lor! A lor!“, нахвърли се върху надписите по стените и почна да ломи нежните, пъстри камъни.
Мълчалив, слаб човек в свещенически одежди се приближи до него, побутна го за ръката: дон Родриге.
Обикновено каноникът предпочиташе да заобикаля и да не минава покрай кастильото; страхуваше се от изкушението. Но днес беше чул силните, яростни крясъци, страхът го беше довел. Видял бе широко разтворената порта, видял бе как хората се блъскаха с гневни викове, за да влязат през нея. И ги беше последвал. Те бяха сторили път на свещенослужителя. И ето сега той хвана за ръката тоя човек с благороднически доспехи, който, при все че явно бе рицар, вземаше участие в злодеянието.
Тъй като човекът се извърна към него с яростно, озлобено лице, каноникът каза:
— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.
Кастро се усмихна широко, предизвикателно:
— А аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тоя дом.
Родриге си спомни за предохранителните мерки, взети от кралицата. Смътно подозрение се надигна в душата му.