— Би трябвало по-рано да дойда при теб — отвърна Муса. — Но си казвах: в тия времена един стар еретик мюсюлманин никъде не е желан гост.
— Прости ми, мъдри мой приятелю — възрази Родриге. — Това са първите неразумни думи, Които чувам от теб. Да вървим — настоя той.
Но Муса го замоли да почака още малко и обясни:
— Трябва да взема хрониката си и няколко книги.
И е тържествуваща хитра усмивка му съобщи, че е наредил да се изпратят в Худерия Двата най-ценни ръкописа от Авицена и атинският ръкопис на „Републиката“ от Платон. Сетне се вмъкна в подземието и когато се върна, цялото му лице сияеше от радостна усмивка. Носеше под мишница ръкописа на своята хроника.
Хората, безчинствували в кастильото, не се разпръснаха. Разочаровани бяха, че не им се беше удало да унищожат заедно с всичко останало и предателя, и вещицата. Отправиха се към Худерия и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, ала надеждни люде им обясниха, че те не са в Худерия.
Негодуванието, че двамата се бяха изплъзнали, растеше. Докато още дишаха, техният дъх отравяше и мърсеше въздуха; дълг на всеки добър християнин и кастилец бе да ги премахне от тоя свят. Та нали сам бог бе предизвестил тях двамата за наказанието, което ги чакаше? Нима синът, който еврейката бе родила на краля, нашия господар — знаеха това от градинаря на Галиана, някой си Белардо, — нима тоя син не беше изчезнал тайнствено оттам? Сигурно сам бог го беше прибрал, за да накаже по тоя начин смъртния грях. И нима еврейката още преди месеци не бе извадила от Тахо с въдицата си мъртвешки череп?
— Същият тоя Белардо бил съобщил — каза някой, — че вещицата продължавала да си живее както преди в Галиана, сякаш нищо не се е случило; да, тя дори прибрала там и баща си.
Повечето люде не бяха склонни да вярват, че изобщо е възможно толкова сатанинска наглост. Би могло да се провери, предложи някой. Тълпата стоеше смаяна, съблазнена. Но се колебаеха; кастильото бе домът на евреина, Галиана бе дом на краля.
— Е, до Галиана все пак можем да идем — обадиха се неколцина. — А пък там вече ще видим какво ще правим.
Предложението се хареса на всички.
И първите вече се отправиха надолу към моста. Не бързаха, мнозина се присъединиха към тях, станаха стотици, може би дори хиляди.
Бавно, сред летния зной, прекосиха площада Сокодовер. Питаха ги какво смятат да правят, те обясняваха, толедчаните се смееха съучастнически, развеселени.
При голямата, главна градска порта стражите полюбопитствуваха:
— Накъде сте тръгнали?
Те отговориха:
— Да видим къде са ония двамата.
И стражите при портата също се засмяха.
Войниците, застанали на пост на кулите край големия мост, ги запитаха накъде отиват и когато им обясниха, също прихнаха да се смеят.
И така хилядната тълпа се отправи надолу под палещия зной. Все повече и повече хора се присъединяваха към нея, трябва да бяха станали около две хиляди.
Кастро научи какво са предприели толедчани. Заедно с няколко души от свитата си той се отправи на кон след тълпата. Задмина я, остави я да продължи напред, задмина я отново, спря пак. Мислите пъплеха през ума му бавно, все още неизяснени докрай.
„Трябва да пазя кралския имот“ — мислеше той, И си казваше: „Обаче бива ли един християнски рицар да се противопоставя на божието наказание?“ И още: „Ще постъпя тъй, както ми е заповядано. Няма да защищавам предателя и вещицата и да излагам на опасност стотиците хиляди толедски евреи. Но имота на краля ще пазя — реши той, — това е мой дълг.“
След като дон Бенямин си беше отишъл, Йеуда и Рахел продължиха своя тържествено безгрижен живот в Галиана. Обличаха се грижливо, дълго седяха на трапезата, разхождаха се в градината след залез слънце, водеха спокойни, тихи разговори.
Дойката Саад, със страх, изписан по цялото й пълно лице, първа донесе вестта, че неправоверните — Аллах да ги накаже с вечно проклятие — идват насам, и какво да правят сега?
Йеуда каза:
— Да мълчим и да се подчиним на съдбата.
Влязоха във вътрешните помещения на дома, в покоите на Рахел. Стаята не бе много голяма, в единия й край имаше естрада, както се следваше за покоите на високопоставена дама. Йеуда бе сложил нагръдната си плочка — знака за заеманата от него длъжност. В помещението владееше полумрак и от навлажнената сукнена облицовка на стените струеше прохлада. Седнаха там и зачакаха ония, които приближаваха към техния дом.
А те бяха стигнали вече до белия зид, заобикалящ имението. На малката вратичка на портата се показа вратар, върху ризата му бе извезан кралският герб, трите кули. Тълпата се колебаеше, не знаеше какво да стори. Погледите на всички се впериха в Кастро.