Той пристъпи напред с привичните си широки, тежки крачки и каза:
— Искаме да погледнем вътре. Само това искаме. Няма да повреждаме имота на краля. С мен е моята стража и тя ще бди никой да не поврежда кралското имущество и да не тъпче градинските лехи.
Пазачът се колебаеше. Ала в това време неколцина се бяха прехвърлили през не много високия зид, отдръпнаха вратаря настрана, без каквото и да било насилие. Кастро прекрачи портата, след него — въоръжените му стражи, след тях — тълпата.
Хората се придвижваха бавно към летния замък по алеите, посипани с чакъл, удивляваха се на градината. Внезапно се появи Белардо. Беше препасал кожения колан, носеше кожения шлем и алебардата на дядо си.
— Благородният рицар желае да види доня Рахел? — угоднически запита той. — Нашата господарка е в покоите си, на естрадата — не спираше да бъбри градинарят. — Доложено ли е за благородния рицар? Да доложа ли?
— Заведи ни при нея — каза Кастро.
Последваха Белардо в дома — Кастро, войниците му и само неколцина от тълпата. Изведнъж зноят от градината, ослепителната белота на зида, прахът от пътя, по който бяха вървели потни и шумни, сякаш остана далече зад тях, заобиколи ги тишината на прохладното, полумрачно, странно подредено помещение. Останаха близо до входа, отрезвели, малко смутени.
Естрадата, на която седяха Йеуда и Рахел, бе отделена от останалата част на помещението с ниска оградка, по средата на която имаше широк отвор. Когато пришълците влязоха, Йеуда се изправи бавно; ето го, стоеше там, леко опрял едната си ръка на оградката, и гледаше нахлулите люде спокойно, почти насмешливо, както се стори на Кастро.
Рахел не бе станала. Седеше на дивана полузакрила челото си с малък воал и гледаше също така спокойно Кастро и неговите хора. Откъм патиото се долавяше тихият ромон на водоскока и много отдалеч, приглушено, откъм пътя, глъчката на тълпата. Все едно и също нещо повтаряха те, тия отвън, но не можеше да се разбере какво. Кастро го разбираше. Знаеше. Те викаха: „Тъй иска бог“ и „Matad, matad! Убийте ги!“
Йеуда видя грубите лица на войниците и на техния началник, видя хитрия, страхливия, учтивия, глупавия градинар Белардо и жаждата за убийство, изписана дори по неговото лице, досещаше се какво означават виковете вън, знаеше, че не му остават да живее още много минути. Задави го страх. Опита се да го прогони чрез мисли. При всекиго идва някога рушителката на всички неща и той сам бе пожелал тя да дойде при него тук и сега. Още преди няколко дни беше приключил сметките си. Много суетни неща беше вършил, а и някои добри, само защото бе искал да се издигне над другите. Погледна надписите околовръст, те възхваляваха мира. Години наред бе запазил той мира и процъфтяването на Полуострова. А и смъртта му ще донесе благослов за мнозина. Тия жалки убийци много скоро ще се разкайват за онова, което вършат; няма да посмеят да посегнат на други и той ще е умрял за благото на своите франкски бежанци.
Сетне отново леден страх задуши мислите му. Ала неговото лице запази същата спокойна, леко насмешлива маска.
Спокойно остана и лицето на Рахел. Алфонсо й бе наредил да го чака в Галиана. Господар тук беше Алфонсо, какво можеше да й стори тоя непознат човек? Заповядваше си да не се бои, да бъде достойна за Алфонсо; той искаше жената, която обича, да бъде безстрашна. И й бе обещал, че ще дойде. Тя не помръдваше. Ала тялото й чувствуваше, че смъртта приближава и страх свиваше сърцето й.
Неканените гости все още стояха покрай стените и не знаеха какво да правят. В продължение на половин минута, на цяла вечност, никой не отвори уста.
Сетне, внезапно, Белардо избърбори:
— Благородният рицар не пожела да докладвам за него, благородна дамо.
И сега заговори и Кастро.
— Няма ли да станеш, еврейко, когато при теб идва рицар? — каза той с грубия си, писклив глас.
Рахел не му отговори. Изведнъж го обзе съмнение.
— Или си християнка? — запита той. Защото в такъв случай нямаше право да нахлува тук.
Но Белардо го успокои:
— Нашата господарка доня Рахел не е християнка — каза той.
Кастро се изчерви. Ядоса се, че се беше подвел от престорената й игра на знатна дама. Рахел забеляза яростта, която се надигаше в него, и внезапно й се стори, че пред нея е вбесеният Алфонсо — да, това бе Алфонсовото лице, разкривено от безмерен гняв. Ала тутакси то се изгуби и тя видя онзи Алфонсо, който се беше борил с бика — лъчезарен, прекрасен. Не, в тоя решителен час тя не бива да посрами Алфонсо. Когато му разказват как онзи остървен мъж се е нахвърлил върху нея, трябва да му кажат: но Рахел не се изплаши.