Другите бяха чакали вън, сред горещината и под ослепителната слънчева светлина. Сега Кастро им съобщи:
— Свършено е. Убити са. Вещицата и предателят са убити.
Чуха го навярно със задоволство. Ала външно не проявиха това задоволство, не крещяха, не ликуваха. По-скоро бяха смутени.
— Да — промърмориха те, — сега, значи, Хубавицата е убита.
Докато изкачваха нагорещения, прашен път обратно Към Толедо, радостта и гневът им се изпариха напълно. Стражите при градските порти ги запитаха:
— Е какво, погледнахте ли? Намерихте ли ги?
И те отговориха:
— Да, намерихме ги. Убити са.
— Добре сте сторили — казаха стражите.
Ала задоволството им не продължи дълго и техният гняв вече се бе изпарил и през останалата част от деня бяха замислени и мрачни.
Сега вече никой не помисляше да стори нещо на евреите. Добродушно се присмиваха на людете в Худерия:
— Какво сте се заключили? Нима ви е страх от нас? Та всеки знае колко смело са се държали вашите войници при Аларкос. Ние сме свързани с вас в тая обща беда.
Шеста глава
Дон Алфонсо удържа неочаквано дълго крепостта Калатрава. Беше ранен в рамото; макар и не много опасна, раната бе болезнена, често причиняваше треска. Ала въпреки това той сновеше и яздеше из крепостта, изкачваше се и слизаше с пълно въоръжение по стръмните стълби на крепостните стени, надзираваше и най-незначителните подробности от отбраната. Рицарите заклинателно умоляваха краля да си пробие най-сетне път до своята столица; защото мюсюлманите бяха проникнали вече далеч на север и пътищата за Толедо бяха прекъснати. Но Алфонсо изостави крепостта едва когато всякаква защита бе немислима и потегли с по-голямата част от гарнизона, за да си проправи с бой път към Толедо.
Подобно начинание изискваше предпазливост и смелост. Сега от близките му приятели при него бе само Естебан Илян; архиепископът дон Мартин и Бертран дьо Борн бяха пренесени в Толедо, тъй като и двамата бяха ранени. Алфонсо не показваше с нищо колко отчаян бе и колко голямо страдание му причиняваше поражението; ориентираше се бързо, проявяваше находчивост, решителност. Ала останеше ли сам с Естебан нощем, беснееше и даваше воля на своята ярост:
— Видя ли как са опустошили всичко? Сега чувствувам: изгореното и разореното — това съм самият аз; то е жива част от мене, като ръката или крака ми.
Представяше си как ще изглежда завръщането му в Толедо. Представяше си спокойното, надменно лице на доня Леонор и колко негодувание и презрение ще се крие зад това ясно чело, когато след своето тъй гордо потегляне на война застане пред нея жалък, покрит с позор. С безпомощна ярост мислеше за спокойното, подигравателно, почтително изражение на Йеуда. Мислеше за изразителното лице на Рахел. Нима не бе обещал да й подари Севиля? Къде беше Севиля? Тя не ще го запита; ще застане пред него нежна, смирена, без нито думица укор, но наоколо й бледо и насмешливо ще блестят нейните мъдри надписи за мира.
Неочаквано го обзе безсмислена ярост. Дон Мартин имаше право, Рахел беше магьосница, тя, именно тя бе осуетила кръщението на неговия син, тя бе превърнала в лъжа неговия вътрешен глас. Но не ще го магьосва повече. Нека се вие и гърчи мълчаливо, нека лицето й се свива от болка: той ще принуди Йеуда да доведе сина му, ще кръсти детето, а ако след това Рахел не желае да остане повече в Галиана, вратата е отворена — Алафия!
Докато Алфонсо разчистваше по тоя начин своите сметки е Рахел, дон Родриге бе тръгнал вече, за да му съобщи мрачната вест.
Странно безсилие беше сковало Родриге след загиването на Йеуда и Рахел. Сега за него се бе сгромолясало всичко, към което беше привързан на тоя свят. Събаряше се кралството, зверски убити бяха скъпите му приятели и сам той, Родриге, носеше на своите плещи част от вината, защото бе позволил на краля да върви толкова дълго по тоя крив път. Смазваше го съзнанието за неговата безполезност, за неговото нищожество.
Дълбоко в душата си горчиво укоряваше дон Алфонсо, чието лекомислие бе донесло нещастие за цялата страна и нещастие за всеки, който се беше сближил с него. Не искаше да го вижда вече, не искаше да има нищо общо с него. Ала той все още обичаше тоя клетник и дългът и съжалението го караха сам да му занесе зловещата вест. Може би тъкмо безмерното нещастие щеше да научи тоя човек що е разкаяние, Родриге не искаше да го оставя сам в часовете на отчаянието.
Насреща му пристъпи един изнурен, трескав Алфонсо. Нетърпеливо го сряза, когато той го запита за раната му. Стоеше пред него раздразнен, мрачен, язвителен и предизвикателно му рече: