— Прав беше, мъдри мой отче и приятелю. Войската ми е разбита, кралството ми е разгромено. А доведох в страната четиримата конници на апокалипсиса, точно както ти ми предсказа. Дошъл си да чуеш това, нали? Е добре, признавам ти го, прав беше. Доволен ли си сега?
Неволно Родриге изпита топло съчувствие към човека, застанал пред него болен, дрипав и изнурен — душевно и телесно. Ала той не биваше да проявява слабост, трябваше да разтърси душата на тоя Алфонсо, на тоя роптаещ, бунтовен божи васал, който още не знаеше що е грях и що е разкаяние. Родриге каза:
— Страшни неща станаха в Толедо. Твоят народ хвърли вината за поражението ти върху невинни люде и нямаше кой да защити невинните.
И тъй като кралят продължаваше да се взира недоумяващ в него, каза му го право в лицето:
— Убиха доня Рахел и дон Йеуда.
Онова, което не бе успяло да стори нещастието, нито измяната, нито голямото поражение, стори го тази вест: дон Алфонсо изкрещя. Нададе кратък, ужасен вик. Сетне изгуби съзнание.
Огромната вълна на любовта към приятеля помете всички други съображения на Родриге, сега той отново го обичаше тъй, както го бе обичал винаги. Уплашен се засуети около него, за да му помогне, изпрати да повикат лекаря.
Дълго време измина, докато Алфонсо дойде на себе си; огледа се, опомни се, каза:
— Няма нищо, това е тая глупава рана.
Не беше хапнал още през тоя ден. С бързи глътки изпи донесения бульон, нетърпеливо подкани лекаря, който сменяше превръзката му, да побърза. Сетне отпрати всички и задържа само Родриге.
— Прости, отче и приятелю мой — му каза. — Би трябвало да се срамувам, че се поддадох тъй на слабостта.
И злобно додаде:
— След като съсипах цялото кралство, за мен не би трябвало да има значение, че са загинали един мъж и една жена в повече. И без това трябваше да изгоня и двамата — мрачно процеди той. Ала тутакси се отрече от думите си: — Никога, никога не бих прогонил Рахел! И не се срамувам!
Стенеше, беснееше, скърцаше със зъби.
— Каква безбожна болка! Казвам ти, Родриге, приятелю, обичах я. Ти не можеш да разбереш, не знаеш какво е това, никой не знае. И самият аз не го знаех, преди да се изпречи на пътя ми тя. Обичах я повече от Леонор, повече от децата си, повече от кралството си, повече от Христа, повече от всичко. Забрави го, отче, забрави го веднага, но веднъж за винаги то трябва да излезе от мен, трябва да го кажа, и трябва да го кажа на теб: обичах я повече от безсмъртната си душа.
Той стисна зъби, за да възпре яростните слова, изпълнили гръдта му. Седна изтощен. Поразен гледаше Родриге как се бе променило лицето му. То се усмихваше насреща му изпито, плахо, разкривено, силно изпъкваха скулите, устните се бяха превърнали в две тънки ивици, очите изглеждаха малки и блестяха блуждаещо.
Доста време измина, докато Алфонсо се помъчи да изопне лицето си. Замоли Родриге да му разкаже каквото знае.
То не бе много. След като напразно търсили Йеуда в кастильо Ибн Езра тълпата толедчани се запътила към Галиана. Кой убил доня Рахел — било неизвестно, Дон Йеуда загинал от ръката на Кастро.
— Кастро? — произнесе със запъване кралят.
— Кастро — отвърна дон Родриге. — Нему бе заповядано да защищава заплашените; защото народът беше обезумял и мнозина бяха заплашени. Нему бе наредено по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност мнозина.
Кралят потъна в дълго и мъчително размишление.
— Кой даде тая заповед на Кастро? — запита пресипнало той.
Бавно и отчетливо дон Родриге отвърна:
— Доня Леонор.
Алфонсо изръмжа като ранен звяр.
— Псетата и лешоядите се нахвърлят отгоре ми, сякаш вече съм мърша — каза той.
Деловито, честно, с едва доловима ирония дон Родриге обясни:
— Трябваше да се вземат мерки. Бяха избили вече доста покръстени араби, а и евреи от поселището извън градските стени — казват, около стотина души.
— Не я защищавай! — избухна яростно, обезумяло Алфонсо. — Не защищавай Леонор! Не защищавай никого, и себе си не защищавай! И ти си виновен, всички сте виновни. Може би не колкото мен, но виновни сте! А аз ще наказвам. Ще ви покажа как се налагат наказания. Мислите, че щом съм изгубил сражението, съм вече безсилен? Още съм крал. Ще разследвам, ще съдя, страшно ще наказвам!
Внезапно той млъкна, застена, сви се цял, гневно махна с ръка на Родриге да го остави сам.
Преди да бе изминал и час, той заповяда да потеглят отново. И през тоя последен остатък от пътя даваше разпорежданията си внимателно и съобразително. Подкара коня си към портите на Толедо, едва след като и последният отред се намираше зад стените.