Отправи се нагоре към своя замък. Слуги, камериери се втурнаха насреща му, изплашиха се от вида му, питаха не иска ли да се преоблече, не иска ли да се изкъпе, разрешава ли им да извикат лекаря. Отпрати ги грубо, издаде строга заповед да не допускат при него никого, дори и кралицата.
Седна на походното си легло, още с доспехи, потен и мръсен, страдащ, в неудобна поза, сам. Потъна в мрачни мисли. Не разбираше как беше станало всичко. Как се бе озовал Йеуда в Галиана — тоя хитрец, тая лисица, която подушваше отдалеч всяка опасност? И защо не бяха потърсили убежище зад здравите стени на Худерия те двамата, които тъй фанатично бяха държали на своето юдейство?
Бяха мъртви, убити, толкова поне се знаеше със сигурност. И ги бяха погубили Леонор и Кастро — Леонор със своя език и Кастро с пестника си. А той дори не се беше сбогувал с Рахел; избягал беше от нея отчужден, заслепен, озлобен. А сега Леонор я беше убила и на това отгоре му беше откраднала и сина, неговия Санчо, защото никога вече той нямаше да научи какво е станало с детето.
Обзе го заслепяваща ярост. Леонор го бе мразила от оня миг, когато бог му беше изпратил Рахел. Насъскала го бе да потегли на война, за да развърже ръцете си и да погуби Рахел. Всички го бяха предупредили да не започва битката, единствена тя, инак тъй щедра с предупрежденията си, беше мълчала, умишлено го бе тласнала към поражение само за да може да убие другата, съперницата си. Леонор е вещицата, не Рахел. Тя е истинска дъщеря на своята майка, внучка на оная прабаба, която сатаната беше отмъкнал от черквата направо в ада.
Радваше се на своя гняв, радваше се, че раната го болеше. И както бе още с прашните си доспехи, неизмит, без да сменя превръзката си се спусна през коридорите към покоите на доня Леонор. Отстрани уплашените придворни дами. Втурна се необуздано в стаята на Леонор.
Тя седеше на своята естрада, чиста, изрядно облечена, както винаги с осанка на благородна дама. Стана, пристъпи няколко крачки насреща му, нито много бързо, нито много бавно, усмихната. Той вдигна ръка, за да я спре, и още преди да беше успяла да го поздрави, каза тихо и яростно:
— Ето ме. Не съм много приятен на вид. И не мириша много приятно. Воня на война, на труд, на поражение. Нищо по мен не е според правилата на куртоазията. Но и ти, струва ми се, не си се ръководила много от правилата на куртоазията, скъпа моя кралице доня Леонор.
И внезапно закрещя яростно, безумно:
— Ти разби живота ми, проклетнице! Не ми роди син, а когато ми роди, той беше болен и белязан още в утробата ти. И когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, с ангелски език ме убеждаваше да изчакам подходящия час за войната. А ти ме насъска. Изкрещя презрението си право в лицето ми, за да ме прогониш на война с подигравките си. А сетне мълча, ти, красноречивата, нищо не каза за глупавия ми план и ме остави да налетя в тая моя предварително изгубена битка, за да можеш да убиеш най-милото, което бог ми бе пратил. Ти ме разсипа, и мен, и моята Кастилия. Ето те, стоиш тук, бяла, миловидна и царствена, ала отвътре всичко у теб е разпътно и фалшиво. И теб като майка ти те разяжда адската злоба, убийца такава!
Доня Леонор бе очаквала изблик на гняв; но не беше подготвена, че Алфонсо ще беснее тъй неукротимо, че толкова безумна ярост ще се надигне от дълбините на душата му. Сега той бе в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото да я удуши. Ала именно това, че той заплашваше и ругаеше тъй свирепо, тъй неописуемо гадно, като истински „Vilain“, разпали кръвта й. Той бе опасен и такъв го искаше тя.
Отстъпи с леки крачки, изкачи се на своята естрада, седна, изгледа го с големите си зелени, изпитателни очи.
— Ще ми позволиш ли да ти напомня — каза спокойно тя, — че ние, майка ми и аз, ти предложихме в Бургос договор с твоя зет дон Педро? С тоя договор ти се задължи да не встъпваш във войната, преди арагонските войски да бъдат тук. Сторихме всичко, за да осуетим прибързаното ти геройство. Майка ми те увещаваше, сякаш бе някое опърничаво хлапе. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кое стана причина за поражението ти? Искаше ти се да блеснеш — пред мен, пред приятелите си и най-вече пред твоята еврейка. Ето защо предизвика халифа, в пълен разрез с нашия договор и в разрез с всякакъв здрав ум и разсъдък. Ето защо тласна в бездната страната ни и цяла християнска Испания.
Дон Алфонсо стоеше пред нея, под самата естрада. Вперил бе поглед в нейното бяло лице с високото ясно чело и гъстата руса коса и я мразеше неудържимо заради злите, логични мисли зад това чело.