— Сега вече разбирам — проговори той тихо, горчиво, скърцайки със зъби — защо Хенри държеше майка ти затворена и не я освобождаваше въпреки всички заповеди на папата. Не мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но не ще те оставя ненаказана, загдето погуби моята най-скъпа любима. Ще съдя, ще питам и ще разпитвам, ще извадя наяве хитрите ти, лукави нареждания и злодейските мисли, скрити зад тях — и нека тогава целият християнски свят те сочи с пръст като убийца. Няма да пощадя и кървавите ти слуги, Кастро и другите. Ще видиш, скъпа моя, как ще ги пипна. Ще минат те пред мен по Сокодовер в позорната каручка към бесилката. И ти, кралице моя, ще гледаш тогава, седнала до мен на трибуната, как ще увиснат твоите галантни рицари, твоите ланселотовци.
Леонор не отместваше поглед от него. Той се потеше и лицето му бе разкривено. Сплъстена бе русата му къса брада, нищо младо, нищо сияйно не беше останало в него, никой не би могъл да го сравни със свети Георг от Домфрон. Ала добре бе, че най-сетне излизаше наяве необузданата буйност, скрита в него; никой, дори и майка й, не ще може да го укори вече в мудност.
Тя каза:
— Говориш безсмислици, дон Алфонсо, защото наложницата ти е мъртва. Аз не съм докосвала жената в Галиана. Никой съдия няма да ме признае за виновна дори ако прецени и последната дреболия, която съм сторила или не съм сторила.
Ала изведнъж достойнството и величествеността й дойдоха до гуша. Слезе от своята естрада, пристъпи към него, съвсем близо, вдъхна зверската му миризма, каза му право в лицето:
— Но на теб сега, за пръв и последен път, ще ти кажа: да, аз го сторих. Позволих си това удоволствие, тая „Noche Toledana“. Прозрях злодейските мисли в главата на Кастро, не му попречих, подмамих го с кастильото. И бог ми помогна. Угодно е било на бога да загинат. Защо не се бяха скрили при другите, зад стените на Худерия, тая твоя наложница и баща й? Бог ги порази със слепота. Казвам ти го право в яростните, жадни за кръв очи: сърцето ми ликуваше, когато тя беше мъртва.
Алфонсо изстена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, сега в лицето му имаше повече болка, отколкото ярост.
Леонор се бе насладила докрай на своето тържество. Почувствува съжаление към Алфонсо. Пристъпи, застана отново съвсем близо до него.
— Да не се караме повече, дон Алфонсо — каза умолително тя и гласът й прозвуча необичайно нежно. — Ти си ранен, изнурен си. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя магистър Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. И позволи ми да ти кажа още: сторих го заради себе си, но положително и заради тебе. Обичам те, Алфонсо, ти знаеш. През всичките години ти бях по-предана и от стените на твоя замък, вярна, ти бях и тогава, когато очистих от пътя ти тази тук. Не можех да гледам равнодушно повече как кралят на Кастилия, бащата на моите деца, затъва в тинята. Можеш да ме изложиш пред цял свят. Можеш да ме убиеш. Но тъй беше.
Алфонсо знаеше: тъй беше, но си заповядваше да не го вярва. Можеше да разбере Леонор, ала само с разума си. Всичко в него бе настръхнало срещу нея. Не искаше любовта й; гнусеше го любовта на убийцата.
Извърна се рязко, избяга от стаята.
След тоя разговор той изпита смъртна отпадналост, раната го болеше повече от обикновено. Позволи на слугите си да го изкъпят, да го превържат, да го сложат в постелята му. Спа дълго, дълбоко, без сънища.
Сетне се отправи на кон към Галиана.
Яздеше без свита по тесните, стръмни улици, които се спускаха към Тахо. Хората го познаваха, правеха му път, вглеждаха се уплашени в отслабналото, окаменяло лице, сваляха шапки и се кланяха дълбоко. Мнозина коленичеха. Той не виждаше, не чуваше, продължаваше да язди, бавно, вперил поглед пред себе си; отвръщаше на поздравите машинално, без да съзира никого.
Приближи белите стени. Много горещо бе, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, всичко бе тихо като омагьосано.
Градинарят Белардо се приближи нерешително. Колебливо целуна ръката на Алфонсо.
— Много нещастен съм, господарю — каза той. — Не можах да запазя нашата господарка. Много бяха, може би две хиляди, и ги доведе знатен рицар, а аз имах само свещената алебарда на дядо си — твърде малко можех да сторя е нея срещу тълпата. Те крещяха: „Тъй иска бог!“ И тогава то се случи. Но инак не причиниха никакви щети. Всичко е в пълен ред, господарю, и в дома, и в градината.
Алфонсо каза:
— Вие сте я погребали тук, в Галиана, нали? Заведи ме!
Нищо не показваше, че могилата е надгробна. Намираше се близо до цистерните на Раби Ханан, голо, разкопано, тревисто място.
— Не знаехме какво да сторим — извиняваше се Белардо. — Тъй като нашата господарка Рахел не бе християнка, не посмях да поставя кръст.