Алфонсо изумен забеляза, че дързостта на барона не предизвика гнева му. Тоя човек наистина не бе споменал нищо за двусмисленото поръчение на доня Леонор, не бе прехвърлил вината върху благородната дама, сам отговаряше за всичко, което се беше случило. „Виж ти, тоя Кастро бил рицар!“ — помисли Алфонсо.
Неуморният, винаги деен каноник дон Родриге сега изпълняваше служебните си задължения с неохота, рядко се заемаше да чете или пише, седеше огорчен и самотен.
Муса рядко можеше да общува с него. Много болни и ранени имаше в Толедо, спокойната сигурност на Муса вдъхваше доверие, въпреки подозрението към мюсюлманина мнозина прибягваха до прочутото му лекарско изкуство.
Родриге завиждаше на приятеля си за тая непрестанна деятелност, която го отвличаше от мъчителните мисли; самият той все повече затъваше в дълбоки и мрачни размишления за безполезността на всяка човешка дейност, скован беше в душата си.
От Италия му бяха изпратили ръкопис, който даваше словесен израз на неговото собствено отчаяние; бе го написал един млад прелат, Лотарио Конти, озаглавен бе: „De conditione humana“ — „За човешките качества“. Един пасаж бе направил особено силно впечатление на каноника:
„Колко нищожен си ти, човече! Колко жалко е твоето тяло! Погледни растенията и дърветата. Те пораждат цветове, листа, плодове. А ти, горко ти, пораждаш въшки, гадини, червеи. Те отделят масло, вино, балсам; ти отделяш пикоч, слюнки, изпражнения; те пръскат около себе си благоухания; ти пръскаш около себе си воня.“
Тия слова не даваха мира на дон Родриге, преследваха го дори и в сънищата му.
Не копнееше вече за тихия екстаз, който по-рано бе представлявал последното му убежище. Онази пламтяща, непоколебима вяра сега вече не му се струваше божия благодат, а евтино опиване, страхливо бягство от действителността.
Облекчение за него бе, че от време на време му се обаждаше дон Бенямин. Въпреки собствената си мъка и страданието на околните младият човек упорито и търпеливо продължаваше своята работа в Академията. Каноникът се удивляваше от силната воля на Бенямин, неговите посещения прогонваха меланхолията, която го разяждаше.
Веднъж той замоли ученика си:
— Ако това не ти причинява непоносима болка, разкажи ми какво стана и какво говорихте, когато ходи за последен път в Галиана.
Бенямин мълчеше. Дълго мълча, дон Родриге мислеше вече, че не ще отговори. Ала след това той започна с пламенни слова да се възхищава от доня Рахел, колко била красива през този последен ден, когато я видял. И не се поколеба да разкаже, че пренебрегнала закрилата на Худерия само защото кралят й повелил да го чака в Галиана. В думите му прозвуча неговата ненавист към пламенната преданост, с която тя беше вярвала в своя рицар и любим.
Разказът му потресе каноника. „Ти не знаеш що е любов“ — му бе казал кралят, ала самият той всъщност не знаеше. Алфонсо беше „обичал“ Рахел — бурно, необуздано, стихийно, — ала при все това бе останал затворен в себе си, не беше проникнал в чувствата й. И ето, тоя злочест човек, тоя рицар до мозъка на костите си бе подхвърлил една дума и навярно я бе забравил още щом я беше изрекъл и тая случайно изречена дума бе тласнала Рахел към гибел. Лекомислената му смелост винаги се превръщаше в зло.
Няколко дни по-късно, малко смутен, Бенямин донесе на каноника една рисунка. Бе видял краля отблизо, бе осъзнал колко много се е променил Алфонсо. В желанието си да вникне още по-дълбоко в тая промяна бе нарисувал краля и сега, смутено и с напрежение, донесе портрета на каноника, за да види какво ще каже той.
Дълго го разглежда дон Родриге. Виждаше пред себе си лицето на един човек, който бе изпитал много и изстрадал много, и при все това то бе лицето на рицар, лицето на един необуздан, нещо повече, на един суров и жесток човек. Замисли се за образа на краля, описан с думи от самия него в хрониката му, спомни си образа на краля върху златните монети на Йеуда. Остави рисунката настрана. Заснова нагоре-надолу из помещението. Взе я отново и впи поглед в нея. Странно развълнуван каза:
— Значи, това е кралят на Кастилия.
Поразен от въздействието, което беше оказала неговата рисунка, Бенямин рече:
— Не зная дали Алфонсо наистина е такъв. Тъй го виждай аз.
И след малко додаде:
— Е, просто съм убеден, че за света би било по-добре, ако бе управляван от мъдреци вместо от воини.
Каноникът го замоли да му остави портрета и потънал в дълбок размисъл, не отделяше поглед от листа дълго след като Бенямин си беше отишъл.