Все повече укрепваше дружбата му с Бенямин. Толкова близък го чувствуваше, че разкри пред него собственото си малодушие.
— При все че си млад — каза му той, — ти си могъл вече достатъчно да видиш как глупостта и необузданият гняв непрекъснато унищожават онова, което прозрението и трудът изграждат с векове. И въпреки всичко не преставаш да се вдълбочаваш, да търсиш, да се измъчваш. Нима смяташ, че си струва да вършиш това? И кому допринасят полза усилията ти?
По лицето на Бенямин засия отново същата весела дяволитост, която по-рано го бе правила тъй младолико и обаятелно.
— Ти искаш да ме изпиташ, достопочтени отче — отвърна той, — но предварително знаеш отговора ми. Вярно е, че мракът е правило, а светлината — изключение. Но тъкмо сред най-гъстия мрак искрицата светлина създава двойно по-голяма радост. Не съм много аз, но нищо не бих представлявал, ако не можех да изпитвам тая радост. Дълбоко съм уверен, че тая искрица ще се запази и ще заблести още по-силно. И мой дълг е да дам мъничкия си принос за това.
Твърдата увереност на Бенямин засрами каноника. Той извади своята хроника, наложи си да се съсредоточи, опита се да работи. Ала тутакси осъзна колко безполезни са усилията му. Беше възнамерявал да покаже нагледно могъществото на провидението, смело и наивно бе описвал безсмисленото, като че ли в него имаше някакъв смисъл. Ала всъщност само бе разнищвал събитията, докато бяха изгубили значението си: не беше успял да ги обясни.
Как завиждаше на Муса. Лесно беше на мюсюлманина да работи над своята хроника. Бе намерил едно основно правило, под което подвеждаше всички събития, правилото за развитието и погиването на народите, за младостта и за остаряването им, и неговият Аллах и Пророкът потвърждаваха това правило. В корана можеше да се прочете: „И всеки народ има своето време, и никой не може нито да забави, нито да ускори, пък макар и само с един час, настъпването на това време.“
Нему, на Родриге, не се бе удало да намери смисъл и ред в събитията. Струваше му се, че истинната вяра дори забранява те да се търтят. Нима апостол Павел не беше писал в посланието си към коринтяните: „Божието безразсъдство е по-мъдро, отколкото людете — Quod stultum est Dei, sapentius est hominibus“? И нима Тертулиян не учеше, че в най-великото събитие в историята, смъртта на божия син, трябва да се вярва именно защото противоречи на разума? Но нима ако божите пътища са неведоми, ако, погледнати през човешки очи и преценени с човешки разум, изглеждат безсмислени, не беше греховен и самият стремеж да опишеш с човешки думи мощта на провидението?
От сто години воюваше християнският свят за светата земя, хиляди пъти по хиляди рицари бяха загинали в тия кръстоносни походи, а не бе завоювано почти нищо. Постигнатото с толкова кръвопролития и смърт биха могли да постигнат в една-единствена седмица трима разумни посланици, стига да поведяха деловити преговори. Всяка човешка мъдрост беше безсилна да прозре подобни неща и изречението на апостол Павел, че божието безразсъдство че чό όωρδν чοй θεο било по-мъдро, отколкото людете, почваше да звучи наистина иронично.
Приведен над своята хроника, дон Родриге произнесе тихо и злобно.
— Всичко е суета. Няма смисъл в това, което става. Няма божие провидение.
Уплаши се от собствените си думи.
— Absit, absit! Махни се! По-далеч от мен тия мисли! — заповяда си той.
Но ако неверието му в божието провидение беше ерес, не бе ерес прозрението му, че неговите собствени старания са напразни. Ето, той бе стоял зад своя пулт и по цял ден, а и през много нощи, бе дращил и цапал и се беше стремил да посочи божия пръст в събитията, чийто смисъл въпреки всичко оставаше неясен. Бе дръзнал да съживи отново великите мъртъвци на полуострова: свети Илдефонсо и свети Юлиан, кралете на готите и мюсюлманските халифи, астурийките и кастилските графове, императора Алфонсо и Сид Компеадор. Въобразявал си бе, че е втори пророк Йезекиил, избран, за да призове мъртвите да станат от гроба. „И ще туря връз вас жили, и ще докарам плът връз вас, и ще ви покрия с кожа, и ще ви вдъхна дух, и ще оживеете.“ Ала костите, които бе призовал той, не се бяха съединили пак в човешки тела. Не живееха те, людете от неговата хроника; онова, което вършеха, бе всъщност зловещо потракващият танц на скелети, облечени в пъстри дрипи.
„Не отбивай слепеца от правия път“ — предупреждаваше писанието. Тъкмо това бе сторил той. Неговата хроника отвеждаше слепците сред още по-тъмен мрак.
Изправи се с вопъл. Донесе съчки, струпа ги в огнището, запали ги. Събра безбройните листа на своята хроника и бележките си. Хвърли ги в огъня, мълчаливо, здраво стиснал устни. Гледаше как изгаряха те, лист по лист. Разбърка овъглените пергаменти и хартии, докато се превърнаха в пепел, така че никой вече да не може да ги прочете.