Тъй като раната не му позволяваше да участвува повече във войната, Бертран дьо Борн копнееше да напусне Толедо и да се завърне в своята родина. Искаше да прекара последните години от живота си като монах в Далонския манастир.
Ала вече разсечената му длан отече, отокът се пренесе и нагоре. В такова състояние той не можеше дори да помисли да си пробива път през земите, гдето мюсюлманите държаха всички пътища далече на север.
Раната гореше, измъчваше го адски. Кралят го замоли да поиска съвет от Муса. Лекарят заяви, че е останало само едно средство: да се отреже ръката.
Бертран се възпротиви. Почна да се шегува:
— Вие, мюсюлманите, не можахте да ме лишите от ръката ми в боя, искате сега да го сторите с помощта на хитростта и науката.
— Запази ръката си, рицарю Бертран — отговори спокойно Муса. — Но след седмица от теб не ще остане нищо освен стиховете ти.
Със смях и ругатни Бертран се подчини.
Завързаха го здраво за походното му легло. На малка масичка, поставена наблизо, за да я вижда, се намираше ръкавицата на поръчението от Алфонсо, а до масата стоеше старият му оръженосец и певец Папиол. Муса и магистърът Рейнеро дадоха на Бертран да изпие силно, притъпяващо болките питие и след това с помощта на желязо и огън пристъпиха към своята работа. Докато те извършваха операцията над него, Бертран диктуваше на своя Папиол едно стихотворение, посветено на дон Алфонсо — „Сирвентът за ръкавицата“.
Много бе преживял Муса, но едва ли някога бе виждал такова страшно и величествено зрелище. Ето, старият рицар лежеше тук, вързан за походното легло в стаята, гдето вонеше на прегорено месо, и докато падаше в несвяст и идваше отново на себе си, стенеше от болка и сподавяше стенанията си, губеше съзнание и се опомняше отново, той диктуваше стихове — весели, мрачни. Някои му се удаваха, други не.
— Повтаряй, Папиол, глупако! — заповядваше Бертран. — Разбра ли? Запомни ли? Измисли ли вече мелодията? — питаше той.
Старият Папиол схвана как жадно очакваше неговият господар да види въздействието на своите стихове, стараеше се да прояви колкото се може по-весело, по-бурно възторга си. Повтаряше с възхищение стиховете, смееше се нервно, не можа да спре смеха си и внезапно тоя смях премина в плач и ридание.
На следния ден кралят посети Бертран. Запита го как се чувствува. Бертран искаше да махне с ръка, ала ръката липсваше.
— Е, да — рече само той, сетне додаде: — Лекарят смята, че до две седмици ще бъда в състояние да потегля на път. И тогава ще те оставя, господарю, и ще отида в моя манастир „Далон“. Моят верен Папиол вече не издържа тежестите на войната. Настоява да се оттеглим при бога.
Алфонсо хвалеше и превъзнасяше „Сирвентът за ръкавицата“ и обеща да изпрати голямо дарение за Далонския манастир.
— За едно нещо ще те замоля — рече той. — Изпей ми сам ти „Сирвентът“.
И Бертран запя:
Алфонсо слушаше внимателно; чувствуваше порива в стиховете, те проникнаха до кръвта му и я развълнуваха. Ала не можаха да заглушат гласа на разума, който му нашепваше, че старият рицар вече е отживял своето време и е малко смешен.
Мюсюлмански войски се стичаха от всички страни към Толедо и прекъсваха всички пътища. Ала предпазливият халиф не бързаше, искаше да обсади града сериозно и с цялата си мощ. Ето защо той се придвижи далеч на север и покори голяма част от Кастилия. Завладя Талавера, завладя Македа, Ескалона, Санта Крус, Трухильо, завладя Мадрид. Кастилците се съпротивляваха смело. Особено мъжествено се бранеха духовните князе; в боевете загинаха епископите на Авила, Сеговия, Сигуенса. Ала огромното числено превъзходство на мюсюлманите смазваше всяка съпротива, упоритостта на отпора само раздразваше тяхната ярост. Те опустошиха страната, стъпкаха посевите, изсякоха лозята, отмъкнаха добитъка.