Каза:
— Чух, че не си направил никакъв опит да задържиш Кастро.
В очите на Алфонсо проблесна опасен пламък. Как нечувано дръзка бе тая жена пред него, осмелявайки се да подхване отново онзи отвратителен разговор. Но се овладя.
— Правилно си чула — отвърна той. — Не помислих дори да седна да увещавам много един човек, който побягна, щом попаднах в затруднено положение.
Леонор отвърна също тъй хладнокръвно:
— Мисля, че съдиш твърде строго рицаря, дон Алфонсо. Неговото маркграфство действително е заплашено от емира на Валенсия. Аз му бях обещала награда, а ти го накара твърде дълго да чака. Той беше прав да се чувствува лишен от възнаграждението си.
Алфонсо силно побледня, скулите изпъкнаха още по-рязко на изнуреното му лице. Но му се удаде да запази маската на учтивостта.
— С божия помощ — каза той — ще удържа Толедо и без Кастро.
— Не става въпрос за това — отвърна Леонор. — Ти знаеш. Трябва да предотвратиш да не стори и той същото като нашите братовчеди от Леон и Навара и да почне да съзаклятничи с мюсюлманите или пък открито да премине на тяхна страна, както е сторил Сид Компеадор, когато твоят прадед Алфонсо го възнаградил недостатъчно. Не за пръв път го засягаме ние, а той е чувствителен. Няма да бъде в наша полза, ако го прогоним при мюсюлманите. Не смяташ ли да му прехвърлиш кастильото, дон Алфонсо?
Отново и сега вече със злорадо тържествуване Алфонсо почувствува какво става у нея. Рахел беше мъртва, тя, Леонор, живееше и стоеше пред него сдържана, царствена и все пак прелъстителна и искаше от него да се отрече от мъртвата, и тогава всичко ще бъде пак както преди. Но мамеше се тя, дъщерята на благородната дама Елинор. Рахел живееше.
— Ти в никой случай не можеш сериозно да очакваш от мен, доня Леонор — каза той, — още и да възнаградя предателя, който ме напуска веднага щом подуши опасност. Аз купувам наемници, но не рицари. Пък и не ми се струва разумно да раздразвам моите евреи в Толедо в сегашното тежко време; а точно това бих сторил, ако наградя с почести убиеца на най-добрия мъж измежду тях. Моята мъдра държавничка Леонор без съмнение може да разбере това.
Сега насмешката едва се долавяше в звънкия му глас. Ала тъкмо тая едва забележима насмешка лиши напълно доня Леонор от благоразумие.
— Аз обещах на тоя човек кастильото — каза пискливо тя. — Нима искаш да ме изкараш лъжкиня? Да изложиш кралицата си, за да се подмажеш пред своите евреи?
В душата си Алфонсо ликуваше: „Чуваш ли я как беснее, Рахел? Но аз не ще поставя печата си под стореното от нея. Няма да оправдая убийството, което тя е извършила. Няма да дам кастильото на твоя убиец.“
Каза:
— Аз на твое място щях да предпочета да не споменавам за онова обещание, Леонор.
Едва сега Леонор призна в себе си, че не беше постигнала нищо с отстраняването на Рахел. Точно както майка й бе опропастила своя собствен живот с убийството на оная жена, на любовницата на Хенри, сега и тя завинаги бе победена от мъртвата еврейка. Облъхна я леден ужас, че занапред ще трябва да прекара целия си живот безплодно и в самота. Пред нея се простираше сивата пустош, за която беше говорила майка й, аседията, която рушеше сърцето, безкрайното, прано време.
Всичко в нея се бунтуваше да приеме тая жестока действителност. Виждаше човека пред себе си, обичаше го, нямаше нищо освен него. Трябваше да го запази за себе си. Умолително, с отчаяна смиреност каза:
— Унижавам се тъй, както не се е унижавала още никоя жена от нашия род. Позволи ми да остана в Толедо, Алфонсо. Няма да говорим вече за Кастро, позволи ми да остана при теб! Нека останем заедно в тая беда.
Алфонсо отговори и всяка от неговите думи се отронваше студена и ясна от устните му.
— Няма смисъл, Леонор. Казвам ти го тъй, както е; с убийството й ти изсуши сърцето ми.
Старинен, тъжен стих прозвуча в душата на Леонор, съчинила го бе една древногръцка поетеса:
Опомни се. Стана, твърдо изправена, заговори:
— Ти ми казваш това, и то ме превръща в камък. И все пак: правилно постъпих, и го сторих заради тебе, и бих го сторила пак.
На следния ден тя замина за Бургос.
Седма глава
Муса кротко укори каноника, когато научи, че е изгорил своята хроника. Припомни му, че световната история, запазена чрез произведенията на летописците, представлява паметта на човечеството. Великите древни люде почитали богиня на историята и евреи, християни и мюсюлмани с право смятали трудовете на летописците за богоугодни.