— Моят труд не беше богоугоден — мрачно отвърна каноникът. — Не ми е дадено да съзра божия пръст в събитията. Не разбирах станалото; всичко, което записвах, беше невярно. Не биваше да продължавам труда си, не биваше да го запазвам. Сам аз слепец, нямах право да заблуждавам слепците. Лесно е за теб, Муса — продължи горчиво и скръбно той. — Ти имаш ръководни начала, още не си осъзнал, че са неправилни, спокойно можещ да продължаваш да пишеш.
Муса се опита да го утеши:
— И ти ще намериш нови принципи, високопочитаеми и достойни приятелю, и в продължение на няколко години те ще ти се струват правилни.
Сега старият учен по цял ден бе извън дома. Глад и мор владееха в обсадения град, все повече болни търсеха умението и помощта му.
Ала сам Муса съзнаваше колко ограничено бе неговото лекарско умение. Към мюсюлманската лечебна наука, обясни на каноника той, от дълго време насам не е прибавяно нищо ново. Откак фанатикът Алгацали обявил за ерес всичко, което не произлиза от корана, и лекарското изкуство на мюсюлманите било в упадък; първото място в медицината сега окончателно заели евреите.
— Султанът постъпи правилно — заяви той, — като взе за свой личен лекар евреина Моше Бен Маймон. Ние, мюсюлманите, нямаме равен на него. Разцветът на нашата култура чисто и просто вече е преминал. Впрочем — приключи — на всяко лекарско изкуство природата е поставила граници, и най-добрият майстор не е в състояние да стори много. Правилно е учил Хипократ: „Медицината често утешава, понякога облекчава, рядко изцерява.“
На архиепископа дон Мартин във всеки случай не можеше да помогне никакъв лекар; раната му бе смъртоносна. Всички знаеха това, знаеше го и самият той. Ала докато смъртта вилнееше наоколо, той здраво се държеше за живота. Опитваше се да продължава работата си. Настояваше дон Родриге да го посещава всекидневно и да го осведомява как вървят нещата.
Ала друга, по-дълбока бе всъщност причината, накарала архиепископа да търси тъй настойчиво обществото на дон Родриге. За изкупление на своите грехове той си бе наложил да търпи през цялото време, което още му оставаше на тоя свят, присъствието на своя секретар, който тъй силно го дразнеше с прекалената си благост. И ето, дон Мартин лежеше, миришеше един лимон, охкаше и предизвикваше събеседника си. Изразяваше например задоволството си, че евреинът Ибн Езра и дъщеря му заслужено са загинали от такава страшна смърт. Както очакваше, каноникът му напомни, че подобна радост е в противоречие с християнския дух. А това даде на архиепископа повод да упрекне дон Родриге в прекалено голямо милосърдие, неуместно през време на свещената война.
Друг път произнесе полугласно яростните думи от войнственото песнопение на Мойсей: „Dominus vir pugnator — бог е истински воин“ и с дружелюбна лукавост замоли:
— Кажи ми еврейския текст, скъпи мой учени братко.
И тъй като каноникът не знаеше тоя текст наизуст, благо го укори:
— Такива стихове, мой мекосърдечни приятелю, ти, разбира се, не можеш да си припомниш. Но нима не са прекрасни и на латински?
— Dominus vir pugnator — повтори няколко пъти полугласно в очакване каноникът да възрази нещо.
Ала сърцето не даваше на дон Родриге да противопоставя на своя умиращ, войнствен приятел миролюбивите стихове от писанието. Той мълчеше.
Най-голямата грижа на дон Мартин беше кого ли ще назначи кралят за негов приемник. Защото толедският архиепископ, примасът на Испания, бе най-могъщият човек на Кастилия след краля. Приходите му бяха по-големи от тия на краля, неизмеримо бе влиянието му. Ето защо дон Мартин непрекъснато молеше краля да му избере достоен заместник.
— Вслушай се в думите на един умиращ, сине мой — заклеваше го архиепископът. — Нашият скъп дон Родриге е мъдър и благочестив, почти светец и по божите дела ти не можеш да намериш по-добър съветник от него. Но за делата на тоя свят, за военните дела, той не е подходящ и ако стане архиепископ на Толедо, или няма да дава пари за войската ти, или пък ще ти дава твърде малко. Затова, скъпи мой синко и господарю, моля те, не поставяй на престола на свети Илдефонсо отрепка, а истински християнски рицар, какъвто скромно и с всичките си недостатъци бях самият аз.
Още през същия ден дон Мартин се разкая, загдето беше нанесъл такъв удар в гърба на каноника. Изпрати да го повикат. Призна. Възропта:
— О, защо ме е направил бог свещенослужител, а не военачалник!