Каещи се изкачвали при него в планината и му носели дарове, с които да задоволи скромните си насъщни нужди. Молели го да постави ръце върху тях; ръце, те му били извор на благодат. Освен това, докосвайки лицето, той можел чрез опипване да установи дали и доколко е получил един грешник божието опрощение.
И славата на отшелника и на неговите богоугодни способности се носеше из цялата страна.
А отшелникът бе онзи Диего, когото Алфонсо навремето, в навечерието на първата победоносна битка при Аларкос, бе наредил да ослепят, защото заспал на поста си.
Бароните де Аро, в чиито земи живееше Диего, бяха непокорни васали, зле настроени към краля. Заявяваха, че поради разпътността и безчестието през последните години градът Толедо бил изпълнен с грехове и подканиха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди съвестите. Всъщност бароните де Аро се надяваха чрез присъствието на Диего в столицата да създадат неприятности на краля.
И наистина жителите на Толедо се стичаха, за да видят и почетат благословения мъж, и все по-силно и по-силно ставаше желанието им техният крал също да извлече полза от присъствието на чудотвореца. На времето, когато дон Алфонсо бе яздел сияещ из улиците на града край носилката на своята Фермоса, те самите бяха изживели тази непозволена страст, която стопляше сърцето, бяха го посрещали с радостни викове и денят, в който го видеха, се беше превръщал в празник за тях.
Срещнеха ли сега Алфонсо, изпитваха най-почтително съчувствие, боязън, лек страх от човека, когото провидението бе наказало и белязало. От все сърце му желаеха пълно очищение от греховете и смятаха, че светецът може да му помогне.
В шума, вдиган около Диего, Родриге не виждаше нищо повече от суеверие и суета, подуши дори лошите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не обръща внимание на Диего.
Присъствието на отшелника потискаше и самия Алфонсо. Сега вече той изгаряше от срам само като помислеше колко самодоволно бе разправял на Рахел за ослепяването и че измислил поговорка за онзи, който занемарява своя дълг. Спомни си как се беше затворило одухотвореното лице на Рахел и сега вече знаеше защо.
Ала той бе доловил боязливите погледи на хората към него, разбираше ги, разбираше и тяхното желание да се срещне със светеца. Подтикваше го и все по-силно любопитство да види какво ли е станало от Диего. И действително ли той, Алфонсо, без да знае и без да иска, бе превърнал този човек в светец?
Когато слепецът застана пред краля, Алфонсо си припомни съвсем точно как бе изглеждал някога Диего. На времето той бе широкоплещест момък, упорит, самонадеян, имаше известна прилика между него и Кастро, нима този тук беше наистина същият Диего, когото той бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути, започна да съжалява, че бе повикал човека, не знаеше какво да каже, другият също мълчеше.
Най-сетне, почти против волята си, той недодялано се пошегува:
— Е, вижда се поне, че поговорката, на която аз те научих с толкова суровост, е допринесла полза.
Диего отвърна:
— Кой аз?
Досадата и изумлението на Алфонсо нарастваха. Нима не бяха казали на този човек при кого го водят? И не бе ли поискал той да узнае?
— Аз, кралят — каза той.
Без да прояви изненада или вълнение, слепецът заговори:
— Не познах гласа ти. Не чувам от тебе нищо, което бих познал.
Алфонсо запита:
— Несправедливо ли постъпих тогава с тебе, Диего?
Слепият отвърна спокойно:
— Бог ти е внушил да извършиш онова, което ти стори. Ала и сънят, в който изпаднах тогава, бе изпратен от бога. Аларкос бе място на тежки изпитания, не по-леки за теб, отколкото за мен. Оная победа при Аларкос те подмами да водиш втората, дръзка битка. За мен страданието в края на краищата донесе благодат. Намерих мир. — И привидно без всякаква връзка продължи: — Чувам, че Аларкос не съществувал вече.
В първия миг Алфонсо помисли, че този човек използува закрилата на своята святост, за да се подиграе с него. Ала тия думи се нижеха от устните на слепеца удивително безстрастно, сякаш ги произнасяше някакъв трети човек, който разглеждаше двамата от недостижима височина; нямаха за цел да обидят Алфонсо.
— Молих се — каза Диего — и за теб, господарю, нещастието да се превърне в лек.
И протягайки ръце, замоли:
— Позволи ми да те огледам.
Алфонсо разбра какво искаше той, приближи се към него и слепецът опипа лицето му. Неприятно бе за краля да чувствува как костеливите ръце натискат и опипват челото, страните му. Всичко в този човек го отблъскваше: видът, говорът, миризмата му. Истинско изпитание бе това, което Алфонсо си налагаше. Не беше ли всъщност този човек йоглар, панаирджийски фокусник?