Но през десетилетията, когато ме занимаваше историята на Естер, пред мен неусетно изпъкнаха и образите на други еврейки, които са се намесвали съдбоносно в историята на своя народ. Една от тях е именно жената, за която четохте в тази книга, Рахел, La Fermosa, приятелката на крал Алфонсо.
За пръв път узнах историята й чрез драмата на Грилпарцер. Обичах и все още обичам тази пиеса, нежния порив на шините стихове, познаването на човешката душа, проявено от автора й, който съзнателно избягва да даде на действието каквато и да било историческа обосновка, но затова пък толкова по-ярко изгражда образите на своите герои. Странно е това, че неговият приятел и издател Хайнрих Лаубе остро критикува тази творба. (Навярно сам по себе си сюжетът, със своята сензационна смесица от еротика и история, отблъсква някои читатели; та нали и Мартин Лутер с негодувание е отхвърлил книгата Естер най-категорично?) Тъй или иначе, Хайнрих Лаубе приема, че „Еврейката“ на Грилпарцер е излязла несполучлива само защото поетът се е придържал твърде точно към първообраза, към драмата на Лопе де Вега, „La Judia de Toledo“, която според Лаубе е пиеса, изградена върху чисто външни ефекти.
Прочетох драмата на Лопе. Тя наистина е театрална, явно нахвърляна за няколко дни, и то твърде безсъвестно. Тъй като материалът в първоизточника, някаква стара хроника, не се е сторил на автора достатъчен за трите действия на една пиеса, той запълнил с него само двете последни действия, а за първото използувал няколко глави от същата хроника, които непосредствено предхождат историята за еврейката, без да имат нещо общо с нея. Но понеже Лопе е вдъхновен и твърде умел драматург, то собственото му удоволствие от ефектността на театралното му творчество се предава на читателя и на зрителя и небрежността му почти не се отразява върху въздействието, което оказва пиесата. Неговата „La Judia de Toledo“ се е превърнала в извънредно силна, ярка драма, изпълнена с фанатичен патриотизъм, и за мен е съвършено ясно с какво е привлякла тя Грилпарцер.
Да, тая тема плени и мен точно така, както е пленила Лопе и Грилпарцер.
Прочетох първоизточника на Лопе. Това е същата хроника, от която взех по няколко реда като мото за всяка част от моя роман. Тази хроника е написана от друг един Алфонсо Кастилски, десетия по реда на това име, правнук на нашия Алфонсо, роден седем години след смъртта му. Той разказва с явно съчувствие за любовта между прадядо му и еврейката. Впрочем тази история още от самото начало е занимавала в течение на векове въображението на испанците. Чак до средата на миналото столетие за нея са били писани нови и нови балади, романси, епически поеми, романи, повести и пиеси. Тази история играе роля дори и в арабската литература, разказвали са я романтиците от много епохи, всеки по свой начин.
Доколкото можах да проследя, нито една от тия многобройни версии не взима под внимание историята на страната, в която се разиграват събитията, А при това участта на влюбените е тясно свързана с тая на страната им и колкото по-обстойно се занимава човек с условията в тогавашна Испания, толкова по-дълбок смисъл придобива за него историята на Естер-Рахел и краля.
Старите испански хроники и балади, които първи съобщават за Алфонсо и еврейката, вярват наивно и безусловно в светостта на войната. Те ми помогнаха да разбера онзи рицарски свят, който въпреки цялата си крайно изтънчена куртоазия все още е дълбоко нагънал във варварството, да разбера вътрешния мир на ония кастилски барони, тяхната фанатична вяра и кръвожадна смелост, безграничната им гордост, която безсъвестно руши прекрасните градове и страни, изграждани от другите. Струва ми се, че само онзи, който долови стихийно увличащата притегателна сила на техния авантюристичен дух, е в състояние да разбере напълно историята на Рахел и краля.
Не исках само да изясня този безсмислен героизъм, исках да възкреся неговия блясък и чар, без обаче да прикривам гибелното у него. Исках да покажа как магията на тая войнственост увлича дори онези, които прозират нейната пагубност. Рахел чувствува колко злини ще донесе безразсъдната смелост на Алфонсо — и го обича. Онова, което въпреки цялата й мъдрост я елече към тоя злокобен мъж, трябваше да се превърне в символ на всички съблазни, излъчвани от войнствените люде, от авантюристите, и заслепяващи понякога дори хора, прозрели истината.
На рицаря исках да противопоставя човека на мира. Разбира се, хрониките и баладите от онази епоха не го прославят, ала той не липсва. Призрачно витае той по полетата на хрониките, по-ясно в документите, привилегиите и законите, най-ясно — в книгите на учените и философите. Ето гражданите и селяните, жителите на пробуждащите се градове, които на необуздаността на рицарите и бароните се мъчат да противопоставят ред и законност. Ето и евреите, които дават мило и драго за мира, пък макар и само защото знаят, че първи те ще загинат между воюващите. Ето преди всичко и просветените, духовници и миряни — Родриге, Муса, Бенямин, — които с думи и дела се борят против войната. Мъже, които на въоръжената до зъби смелост на рицарите не могат да противопоставят нищо освен кротката мъжественост на своя дух. Но нима това не е много?