Сега вече Алфонсо гледаше с по-други очи и на самия Бургос. Виждаше строгата, горда красота на древния град, който не се бе поддал на арабския дух и се издигаше величествен, високомерен, недостъпен, християнски. Какъв глупак беше той, че макар и само за миг бе допуснал брътвежите на едно глупаво момиче да го накарат да почувствува неприятен своя благороден, рицарски Бургос.
Ядоса се, че бе заповядал да се възстанови Ла Галиана с нейното мюсюлманско великолепие и не спомена нито дума за това пред Леонор. Отначало си беше мислил, че след като възстанови тоя красив замък, разположен сред прохладна околност, ще може да я придума да прекара някога летните седмици в Толедо. Сега знаеше, Ла Галиана нямаше да й допадне; тя обичаше сдържаното, здравото, сериозното, а не изнежено-пищното, игривото и неясното.
През тия седмици той се стараеше да угоди във всичко на доня Леонор. Тъй като състоянието й не допускаше да ходи на езда и на лов, и той се отказваше от тия удоволствия и повечето време оставаше в замъка. Занимаваше се и повече от преди с децата си, най-вече с инфантата Беренгария. Девойката бе израсла висока, лицето й не беше красиво, но смело. Наследила бе от майка си интереса към света и към хората, а също и амбициозността — много четеше и учеше. Явно й правеше удоволствие, че сега баща й се занимава повече с нея, но при все това си оставаше мълчалива и затворена. Алфонсо не можа да се сближи с дъщеря си.
Доня Леонор се бе примирила с мисълта, че няма да роди престолонаследник. Но има си и добри страни, казваше усмихнато тя, ако и четвъртото й дете излезе дъщеря. Защото тогава бъдещият съпруг на Беренгария ще може, тъй да се каже, със сигурност да разчита на Кастилската корона и следователно да бъде верен съюзник на страната. Тя все още хранеше надежди, че въпреки всичко дон Педро можеше да бъде спечелен за един искрен съюз и се канеше веднага след раждането да замине за Сарагоса, за да се заеме отново със сватовството.
И през тоя трети кръстоносен поход християнските войски напредваха много бавно, тяхното „велико придвижване“ на Изток засега беше стигнало само до Сицилия. Така че ако примиряването с Арагон веднъж се осъществеше, имаше изгледи Алфонсо все пак да успее да вземе участие в свещената война.
Засега доня Леонор му измисляше всякакви занимания, за да съкрати мудното време на чакането.
Ето например рицарския орден Калатрава. Това основно ядро на кастилската войска бе подчинено на краля само през време на война; в мирно време великият магистър се ползуваше едва ли не с пълна независимост. Свещената война даваше на дон Алфонсо благовиден предлог да настоява за промяна в това отношение. Доня Леонор предложи на Алфонсо да отиде до Калатрава, да направи на ордена паричен дар за изграждане на крепостните стени и за въоръжаване на рицарите и да уговори с великия магистър дон Нуньо Перес — човек, който живееше като монах, но твърде много разбираше от военни дела, как ще бъдат преустроени правилата и дисциплината в ордена.
Освен това съществуваше и въпросът за пленниците, попаднали в ръцете на султан Саладин при борбата за свещения град. Папата настойчиво увещаваше целия християнски свят тия пленници да бъдат откупени. Но свещената война поглъщаше огромни суми, християнските владетели все обещаваха и все отлагаха, срокът изтичаше. Султанът бе определил откуп десет златни крони за мъж, пет — за жена и една — за дете. Цената бе висока, но все пак не извънмерно. Доня Леонор посъветва Алфонсо да откупи много голям брой пленници. По този начин той щеше да покаже на света, че не отстъпва никому в горещия стремеж да помогне на светото дело.
Тези планове допадаха много на дон Алфонсо. Но за да ги осъществи, му трябваха пари, Той повика Йеуда в Бургос.
А в това време същият тоя дон Йеуда си бе останал в Толедо, в своя хубав кастильо Ибн Езра. И докато цял свят воюваше, неговият Сефарад се наслаждаваше на мира и както търговията на страната, тъй и неговите собствени сделки процъфтяваха.