Ала нова, тежка грижа се беше промъкнала в сърцето му, грижата за еврейството в Толедо и в цяла Кастилия.
Съгласно недвусмисления указ на папата Саладиновият десятък трябваше да се плаща от всички, които не взимаха участие в кръстоносния поход, следователно и от евреите. Архиепископ дон Мартин се възползува от указа и поиска от алхамата да му изплаща тоя данък.
Дон Ефраим донесе на Йеуда писмото на архиепископа. Тонът бе остър, заплашителен, Йеуда го прочете. Отдавна беше очаквал това искане от страна на дон Мартин.
— Алхамата — каза с писклив глас дон Ефраим — ще се разори, ако освен останалите данъци трябва да плаща и Саладиновия десятък.
— Ако искате да се измъкнете и да не плащате — отвърна направо Йеуда, — тогава не разчитайте на моята помощ.
Лицето на старейшината стана зло, върху него се изписа ужас.
„Тоя Йеуда — помисли си горчиво той — пет пари не дава какво плащаме ние, останалите. Прибира дела си, тоя лихварин, а нас оставя на произвола!“
Дон Йеуда отгатна съвсем точно мислите на своя гост.
— Не ми хленчи за парите, господарю и учителю мой Ефраим — постави го намясто той. — Вие достатъчно печелите от неутралитета на Кастилия. Отдавна трябваше самият аз да ви поискам Саладиновия десятък. Не става въпрос за парите. Има нещо по-важно.
Огромната сума, която трябваше да заплати неговата алхама, бе накарала старейшината Ефраим да забрави всички други грижи; сега, след като Йеуда тъй грубо го беше разтърсил, той не можеше повече да затваря очи пред далеч по-страшната опасност. Саладиновият десятък бе данък, който следваше да се плаща на църквата, не на краля. Още когато се бе поставил въпросът да се повишат данъците на християните, архиепископът бе предявил като свое право събирането на Саладиновия десятък и короната се беше видяла принудена да се съгласи на известни отстъпки. По отношение на евреите дон Мартин щеше да отстоява още по-решително привилегията си; но успееше ли да се наложи, тогава с независимостта на алхамата бе свършено.
И сега дон Йеуда обясни това на дон Ефраим без всякакви заобикалки.
— Ти сам знаеш толкова добре, колкото и аз за какво се отнася — каза той. — Между нас и краля не бива да се вмъква никакво междинно звено. Трябва да останем независими, както е писано в древните книги. Трябва да запазим самоуправлението си и нашето собствено съдопроизводство, както грандовете. Кралят трябва да получи правото, аз трябва да получа правото да събирам тоя данък, а не дон Мартин. Към това ще насоча усилията си, само към това. И ако успея, ако то не ви струва друго освен пари, тогава пейте и славете господа бога!
Атакуван така сурово, дон Ефраим се съгласяваше в себе си с Йеуда. Възхищаваше се дори, че той толкова бързо и ясно бе схванал къде се крие главната опасност. Ала не искаше да даде израз на своето неволно възхищение. А и твърде много го болеше за парите. Той седеше, чувствуваше се неудобно, зъзнеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и продължаваше да негодува:
— Твоят братовчед дон Йосеф е издействувал евреите от Сарагоса да плащат само половината от десятъка.
— Може би моят братовчед е по-способен от мен — отвърна сухо Йеуда. — Във всеки случай сигурно е едно: срещу него няма противиш като архиепископа дон Мартин.
Той се разгорещи:
— Нима все още не искащ да проумееш? Аз бих бил доволен, ако тоя път архиепископът не ни надене хомота. Затова на драго сърце бих плащал изцяло десятъка на краля, и тлъст десятък ще бъде той, дон Ефраим, можеш да бъдеш сигурен. Според мен си струва да се плаща заради самоуправлението на алхамата.
Той говореше с неочаквано вълнение, дори се объркваше и фъфлеше.
— Знам, че си наш приятел — побърза да отговори дон Ефраим. — Но суров приятел си ти.
След като получи почтителния отказ на дон Ефраим, архиепископът не отправи повторно напомняне към алхамата. Но замина за Бургос очевидно за да настоява пред краля да го упълномощи за действия против евреите.
Йеуда се опасяваше, че той може да успее. Алфонсо и Леонор бяха благочестиви, неутралитетът на Кастилия тежеше на съвестта им като камък, дон Мартин можеше да се позове на недвусмисления едикт на папата и да им внуши да не трупат грях върху тях. Йеуда се питаше дали няма да е добре сам да замине за Бургос. Възпря го само съображението на стария Муса, че тъкмо чрез „действие“ би могъл да провали всичко.
За него бе истинско небесно знамение, когато получи заповедта на краля да се яви в Бургос.
Архиепископът действително беше притиснал здраво краля. Позоваваше се на цяла редица укази на светия престол и на послания от най-високи църковни авторитети. Нали евреите отговорили на Пилат: „Нека кръвта на Христос падне върху нас и върху нашите деца!“ Нима с това те не са се осъдили сами? Тогава бог ги обрекъл на вечно робство и дългът повелявал на християнските владетели да държат превити вратовете на прокълнатите.