През тая нощ Рахел спа добре и дълбоко. Йеуда все още се терзаеше от съмнения, измъчваше го може би и ревност, ала болката, която беше изпитвал през цялото време, сега бе изчезнала.
А сетне, на другия ден, когато Рахел седеше сама с баща си в патиото, край големия водоскок, двамата се гледаха усмихнати, отначало изкосо, сетне право в очите и накрая Рахел отговори на въпроса, който не й беше зададен:
— Всичко е добре, татко — каза тя, — не съм нещастна.
И призна:
— Щастлива съм. — И добави искрено: — Много съм щастлива!
Йеуда, който инак не срещаше трудност при подбора на думите, не знаеше какво да каже. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му — това чувствуваше ясно, но дали се радваше, сам не знаеше.
В Галиана Рахел неусетно бе затъвала все повече и повече обратно в мюсюлманството. Сега си припомни, те е юдейка. По вратите на кастильо Ибн Езра, като във всеки еврейски дом, бяха закачени знаците на юдейската вяра, малки тръбички, съдържащи пергаментови свитъци с изповеданието на вярата в единия и единствения бог на Израил и с обета за безгранична преданост. Рахел реши да постави такава месуза и в Галиана.
Настъпи нощта, а с нея и авдала, разделението, святата и тъжна церемония, отделяща съботата от другите делнични дни, святото от обикновеното. Ето и запалената свещ, и чашата, пълна с вино, и билката, съхранена в скъпата кутия, и Йеуда благослови виното и пи от него, благослови билката и вдъхна за последен път нейното съботно ухание, благослови пламъка и угаси свещта във виното.
С натежали сърца си казаха лека нощ, защото сега щеше да изтече цяла седмица, докато се видят отново. Ала преди още Рахел да беше заспала, в душата й остана само едно: очакването на утрешния ден, защото тогава щеше да се завърне в Галиана.
Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, каноникът дон Родриге се стараеше да съблюдава християнския дълг към послушание я понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие със своята заповед за послушание.
Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания бе да участвува в него: но като си помислеше, че светът е обхванат отново от голяма война и че хората отново се измъчват и разкъсват едни други, каноникът се радваше, че поне досега неговият полуостров е пощаден. Ала това бе греховна радост. И замислеше ли се нощем, че докато толкова много добри християни са изложени на смърт и на хиляди несгоди заради светата земя, той и неговите испанци живеят сред благоденствие, обливаше го понякога толкова непоносимо жарък срам, че той напускаше леглото си и спеше на голата земя.
Скръбта, породена у него от общото бедствие, се увеличаваше от мъката му по неговото духовно чадо дон Алфонсо. Каноникът обичаше дон Алфонсо като по-малък брат. А ето, лъчезарният рицар и крал му бе нанесъл сега това огорчение. Откак бе започнал своята хроника, дон Родриге се радваше как ще я завърши, описвайки владичеството на своя любим ученик и духовен син; да, той беше намерил вече дори думите, с, които щеше да обрисува същността на Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — с одухотворено лице, със силна памет, със здрав разсъдък. А ето сега този негов Алфонсо се беше погубил сам по един чудовищен и опасен начин, беше се оплел в най-страшен грях, в един от основните и главни грехове, в третия от смъртните грехове!
Родриге бе задължен да подбуди Алфонсо към истинско разкаяние, защото само то можеше да спаси краля от духовна смърт. Ала Родриге познаваше хората добре, виждаше, че грешникът е упоен от обаянието на своя грях, че всяко увещание би било напразно. Родриге трябваше да се задоволи само да се моли за Алфонсо. Понякога, отдавайки се на убиването на своята плът, му се струваше, че изкупва и част от греха на Алфонсо. Вярно, човек не биваше да дръзва да поема като Спасителя върху себе си греховете на други, каноникът съзнаваше това; и все пак в неговото самобичуване благотворно се прокрадваше и малко такава ерес.
Макар че покаянията, които дон Родриге си налагаше сам, не му даваха нищо повече от чувството за изпълнен дълг, благодатните часове все пак му помагаха да изпитва някаква сладостна, неземна лекота. Тялото му сякаш изчезваше, земното се губеше и той потъваше в строго, чисто блаженство, гдето имаше само дух и бог.
Вече бе изгубил надежда, че ще може да спаси краля от душевна гибел, когато през един такъв час на опиянение всичките му съмнения се разсеяха. Почувствува, че молитвите му са чути. От самите недра на душата му в него се породи увереността, че в подходящата минута бог ще вложи в устата му подходящите думи.
Не се разколеба и тогава, когато в тия дни на истинско упование архиепископът поиска от него отговор: