С него, заради него тя се гордееше от неща, които по-рано бяха предизвиквали у нея насмешлива усмивка. Той и разказа за свирепите крале на готите и норманите, които бяха негови предци, и тя се възхищаваше от тях заедно с него. Той хвалеше грубостта и сочността на своя простонароден латински, на своя кастилски, и тя усърдно се стараеше да го учи.
Той се радваше като момче, когато тя употребяваше думи и изрази от неговия кастилски войнишки език. За благодарност сетне намяташе арабския халат, докато тя му разказваше приказки край водоскока. Ала когато го замоли да си обръсне брадата, за да може да види лицето му изцяло, отказа грубо.
— Това правят само йогларите, фокусниците — възмути се той.
Тя не му се разсърди, засмя се. Нямаше отчуждаване между тях, те бяха едно цяло, както през първите дни.
Ала сетне дойде петък и тя се приготви да иде при баща си. Този път Алфонсо не се опита да я възпре; но седеше със сърдито изражение на лицето като обидено дете.
Рахел го напусна със същата неохота както, и преди. Но още по пътя към кастильо Ибн Езра тя почувствува силен копнеж да види баща си; струваше й се, че трябва да подири при него помощ и нови сили.
Когато бе близо до него, тя наистина се чувствуваше по-силна. В Галиана беше само частица от Алфонсо, там тя не бе тя; там се възхищаваше от целостта на Алфонсо и се чувствуваше по-ниско от него поради своята раздвоеност. Близо до баща си знаеше: нейната раздвоеност бе добродетел, беше щастие, макар и опасно.
Този път Алфонсо не отиде в Толедо; не искаше да вижда около себе си безмълвните, укоряващи лица на своите приближени. Предпочете с болка да изчака Рахел в Галиана.
Но сега, когато тя не бе там, чуждата уредба на дома го гнетеше. Меките разкошни постилки, пъстрите завъртулки и орнаменти, ромонещите водоскоци — всичко всяваше в сърцето му смут.
Застана пред една от еврейските поговорки, изписани на фриза. С добрата си памет успя да възстанови точно думите, които Рахел му беше превела. С тях еврейският бог обещаваше на избрания си народ своята вечна милост и тържеството му над останалите народи. Алфонсо изгаряше от копнеж по Рахел, ала в същото време, застанал пред тоя неприятен, дързък надпис, си каза: свръхестествени са силите, които го караха да страда така по нея. Та нали евреите бяха създания, често избирани с божие съгласие от дявола за неговите цели. „Змия в пазвата, въглен в ръкава“ — мина през ума му. Ето, и Рахел, въпреки волята си, с вещица и той бе омагьосан от нея.
Излезе навън, просна се под едно дърво.
Извика градинаря Белардо, за да побъбри с него. Запита го направо:
— Какво мислиш впрочем за моя живот тук?
Закръгленото, месесто лице на Белардо се превърна в олицетворение на глупаво недоумение.
— Това, което мисля, господарю — отвърна най-сетне той, — не бива нито да казвам, нито да го мисля.
— Както и да е, говори — заповяда нетърпеливо Алфонсо.
— Щом заповядваш да го кажа — отвърна Белардо, — ще го кажа: един такъв безмерно голям грях подобава само на безмерно голям властелин като тебе.
— Продължаван! — подкани го Алфонсо.
— И жалко е — додаде поверително градинарят Белардо, — че всички ние, а може би и ти, господарю, така ще се простим с радостта на сърцата и с най-голямата наслада в живота си.
— Продължавай да говориш спокойно — ободри го кралят.
— През тия няколко месеца — бръщолевеше градинарят Белардо — често си спомням за покойния си дядо. Когато беше в добро настроение, той разказваше за своя велик, свещен поход. Ето как е било то, господарю: когато гръцкият император Алексей замолил по онова време светия отец за помощ за светата земя, описал му в посланието си какъв голям позор трябвало да понася християнството там и как езичниците трошели светите изображения на Спасителя, чупели им носа, ушите, ръцете и краката; описал му още как езичниците мохамедани постоянно злодействували и безчинствували срещу християнските дъщери, като карали при това майките им да пеят, а сетне вършели същото с майките и принуждавали дъщерите да пеят присмехулни романси. Освен това гръцкият император писал, че съвсем независимо от светостта на една такава война, от езичниците можели да се вземат значителни златни съкровища, а пък и жените на Изтока били несравнимо по-красиви от жените на Запада. Това писмо трогнало и разгневило всички християни, а също и покойния ми дядо. Той зашил на гърдите си кръст и си купил един стар кожен колчан и кожен шлем и с милостивото позволение на блаженопочивщия ти дядо поел дългия път. Просто не мога да си представя отде той, старецът, е намерил сили за това; тогава впрочем той е бил много по-млад. Като стигнал най-сетне в светата земя, другите вече били завладели всичко, и богатствата, и земите, и много от тях били вече загинали. Та той дори не могъл да влезе в сражение и нищичко не донесе в къщи. Но все пак това е било най-хубавото в живота му, защото се молил до камъка, на който бил седял самият Спасител, и пил от водата, от която бил пил самият Спасител, и потопил тялото си в светата река Йордан. И когато беше в добро настроение, дядо ми разказваше за това и очите му ставаха като на светец.