Потънал в спомените си, Белардо замлъкна.
— Е? — запита Алфонсо.
— Хубаво би било каза с глуповато замечтан поглед Белардо — и ние да изживеем една такава богоугодна наслада. Какво толкова може да ни се случи във войната с гнусните мохамедани? Ако ни провърви, в ръцете ни ще паднат пари и жени, а пък ако не ни провърви, ще отидем блажено в рая.
— Казано накратко — заключи дон Алфонсо, — ти намираш, че е греховно, дето аз лентяйствувам тук на сянка.
— Опазил ме бог от такива отвратителни мисли за твое величество! — заоправдава се Белардо.
Колкото и да бяха нелепи, приказките на неговия хитроумен градинар все пак накараха Алфонсо да се позамисли. Всички чувствуваха, че той занемарява своите рицарски и кралски задължения, че се „изнежва“ тъй, както древните герои Херкулес и Антоний, а също и европейският рицар Самсон с неговата Далила. Той не издържаше в замъка, прекарваше цялото си време в градината, дори спеше под открито небе и сънят му бе неспокоен.
Ала щом се завърна Рахел, отново го завладя предишното очарование. Арабският дух на дома вече не го отблъскваше. Хубав беше животът в Галиана, никога не бе водил по-добър. Изумен от своето щастие, той се смееше като младеж. Някакво весело упорство се бе зародило в него. Ако се изнежва, значи, така му се харесва, значи, го иска самият той и никой няма право да идва при него и да му дрънка празни приказки за грях и за разкаяние.
Невъзможно е да произлиза от сатаната едно толкова възвишено щастие, каквото му дарява Рахел. По-скоро обратното — господ го дарява с особена милост, понеже е крал и това любовно блаженство е още едно доказателство за неговата благосклонност. Той беше дон Алфонсо, Alfonsus Rex, осмият, който носеше това име. Той отговаряше за постъпките си. Той живееше с Рахел, защото такова бе божието внушение и такава бе неговата кралска воля.
Когато на следния петък тя се приготви да иде при баща си, той каза:
— Не искам да се промъкваш тайно в моята столица. Не искам да се крие дамата, която си е избрал крал Алфонсо.
Тя се разпореди да я отнесат до Толедо с открита носилка. А самият той призова в Ла Галиана свита и яхнал коня си, тържествено се отправи нагоре към града и към своя замък.
Пажът Аласар имаше към краля една молба. Оръженосецът Санчо се беше присмял на любовното му служене към доня Хуана и той искаше да призове Санчо на двубой. Почтително замоли краля за милостта да го повиши Ecuyer, за да бъде в състояние да изпрати поканата.
Молбата на момчето бе основателна; той бе изслужил вече повече от обичайния срок без каквито и да било простъпки и имаше право да очаква, че кралят ще му даде желаното звание. Но един евреин не можеше да бъде направен току-тъй оръженосец.
— Ти си надарен с всички добри качества, необходими за един рицар, мой Аласар — отвърна кралят приветливо след кратко размишление, — но тук, у нас, е така — ние имаме само християнски рицари.
Момъкът се изчерви.
— Известно ми е — каза той. — И преди да помоля твое величество за тая милост, аз основно проверих съвестта си и прецених всички доводи, „за“ и „против“. Готов съм да стана християнски рицар.
Алфонсо бе изненадан, объркан. Хиляди, десетки хиляди евреи се бяха оставили да ги избият само за да не се откажат от своята вяра, а ето, това момче идваше, непринуждавано и неубеждавано от никого, и искаше да се отрече от вярата си.
— Говори ли с баща си? — запита той и му стана неловко.
— Не — отвърна без колебание Аласар и упорито добави: — Никой не ме е убеждавал и никому не ще позволя да ме разубеждава.
Смущението на Алфонсо се разсея. Значи, животът в кастилския двор, в неговия дворец, беше помогнал на този младеж да види светлината. И внезапно в ума на краля възникна мисълта, която той никога досега не бе Дръзнал дори да помисли, представата, че светлината На истината може да озари и неговата скъпа любима. Та нима тя не беше разбрала и оценила рицарския дух у него, войнственото, което преди бе тъй чуждо на нейното сърце? А самата мисъл, че може да му бъде съдено да спечели Рахел за правата вяра, придаваше нов, ярък смисъл на тяхната връзка и лишаваше страстта му от греховност. Толкова необуздана бе радостта му, че той с мъка успя да отговори спокойно на Аласар.