Вярващите го смятаха за пророк. И наистина, когато уединен в самотата на своята стая, се вдълбочеше във великата книга, понякога му се явяваха чудни видения и дарба да претвори видяното в думи. Съзираше тогава благочестивите, изповядващите истинната вяра, да седят в градината на Еден, озарени от божия светлина, и виждаше нечестивците да горят в пещите на геената, ада, и той ги разпитваше, и тия от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Тъй става с нас, защото приживе отрекохме Адонай и се покланяхме пред разпнатия.“ И му казваха, че сега трябвало да горят дванадесет месеца, докато загинат и душите като телата им; тогава адът щял да изригне пепелта им, а вятърът — да я отвее под ходилата на праведниците. И той се виждаше посред нощ в синагогата, и там бяха събрани мъртъвците от последните седем години; ала сред тях като смътни сенки блуждаеха и ония, които трябваше да умрат през следната година. И когато, затворил очи, седеше над свещените книги, той бродеше по улиците на града Париж и на града Толедо и виждаше хора, които познаваше, и виждаше, че те нямат сенки, и знаеше: близък, страшен край беше определен за тях. Не без удовлетворение виждаше той, че сред тия люде, лишени от сянката си, е и Йеуда Ибн Езра, онзи мешумад, който беше отдал дъщеря си на блудство с езическия крал.
По това време от франкските евреи се получи нова, лоша вест. Точно както раби Товия бе предвидил, някои от могъщите графове и сеньори бяха последвали примера на франкския крал; ограбваха своите евреи и ги прогонваха след това от земите си. Раби Товия чу и прочете, а сетне стана и отиде при парнаса Ефраим.
Колкото странен и непонятен да се струваше на Ефраим нашият господар и учител Товия, той неволно се поддаваше на чара, излъчван от невзрачната, безлична и все пак обхваната от вътрешен огън същност на този човек. И сега, когато противно на своите навици отиде при него, парнасът зачака със страх и същевременно с нетърпение какво ще му каже той.
Ала раби Товия само му заяви с обичайния си тих глас, че възнамерявал да напусне Толедо и да се завърне при своите евреи. Заплахата нараствала и той вече не вярвал, че от Толедо ще се помогне на заплашените. Бежанците не бивало да остават дълго на франкска земя и тъй като границите на Сефарада били затворени за тях, смятал да ги отведе в Германия, отгдето дошли дедите им.
Сложни, противоречиви чувства се надигнаха в душата на Ефраим. Все повече ставаха ония, които надаваха вик за помощ, и за алхамата би било истинска благодат, ако се избавеше от тия гости, защото колкото се увеличаваше броят им, толкова по-голяма опасност носеха те. Ала смътно и неясно бе бъдещето, което очакваше тия бежанци в Германия. Императорът Фридрих сигурно щеше да ги допусне да се настанят в земите му; но никъде още евреите не бяха преследвани тъй жестоко, както навремето в немските земи, а императорът бе потеглил в поход на Изток; достатъчно ли бе името му, за да ги закриля?
Раби Товия знаеше всичко това не по-зле от самин него. Но в своя необуздан верски фанатизъм той не само не се страхуваше от мъките и изпитанията, които можеха да сполетят неговите братя, а дори се стремеше към тях. Не следваше ли той, Ефраим, да разубеди раби Товия?
И понеже парнасът мълчаливо размишляваше, раби Товия продължи:
— Казвам ти го открито: радвам се дори, че тоя човек Йеуда Ибн Езра не ни дава помощта, обещана от него. Гнетеше ме мисълта, че помощ за нас ще дойде от един мешумад, принесъл невинността на своята дъщеря в дар на един идолопоклонник. Не искам парите му, нито помощта му. Писано е: „Не внасяй в божия дом платата, получена от блудство!“
Тихият, еднообразен глас, с който раби Товия изговори тия думи, още повече подчерта омразата и презрението, скрити в тях. В себе си Ефраим почувствува задоволство, че собствената му неприязън към Йеуда се подкрепя сега и от порицанието на праведника; но той бе справедлив, защити Ибн Езра:
— Ако някой от нашите братя в Западния свят има сили да ви помогне — отвърна той, — този човек е дон Йеуда, а в най-добрата му воля не може да има съмнение. Почакай още съвсем малко, господарю и учителю мой. Не отказвай поради нетърпение и строгост убежището, което твоите преследвани братя могат да намерят в благодатна Кастилия!
Раби Товия вече сам се разкайваше, че бе позволил на гнева да надделее у него. Съгласи се да потърпи още малко.
Дон Йеуда бе угнетен. Измъчваше го мисълта как ли гледат толедските евреи на него и дъщеря му. Нима не би трябвало да се отвращават?
Измъчваше го и грижата по Аласар. Наистина момчето не бе говорило с него за намерението си да премине към християнството, ала Йеуда съзнаваше, че синът му завинаги е изгубен за истините на еврейското учение и арабската мъдрост. И за това беше виновен той. Вместо да държи настрана сина си от опасния дворец на тоя рицар и воин, сам го бе тикнал там.