И още по-смело продължи:
— Зная кой може да постигне повече: твоята съпруга, кралицата. Тя е по-умна от всички ни. Иди при нея. Замоли я да се заеме тя да склони към примирение августейшия дон Педро.
Кралят не спираше да снове из стаята.
— Много си дързък, сеньор ескривано — подхвърли той и пониженият глас вече не прикриваше яростта му.
Йеуда с безумна смелост — нямаше какво повече да изгуби — продължи:
— Но дори ако твоята съпруга, кралицата, успее да осъществи примирението, и на нея ще трябват месеци. Прости на плиткия ми търговски мозък, господарю, ако не разбира защо да не използуваме тия месеци, за да приберем в страната си бежанците. Те имат ръце и глави, които могат да допринесат голяма полза за нас. Земите ти, господарю, все още са опустошени от многото войни. Ти би трябвало да не се лишаваш от тия ценни поселници. Много те моля, господарю, не отхвърляй с бърза ръка разумните ми доводи. Претегли ги. Обмисли ги.
Дон Алфонсо чувствуваше желание да прекрати тоя досаден разговор. Може би евреинът беше прав, много вероятно бе да е прав, и кралят беше готов вече да отстъпи. Ала сетне премисли; дързост на евреина даваше не основателността на аргументите му, а нещо съвсем друго.
— Основанията ти може да са разумни — каза раздразнено той, — но срещу тях има не по-малко основателни възражения, и ти ги знаеш.
Йеуда се готвеше да отговори нещо. Но Алфонсо необуздано го изпревари.
— Не желая да чувам нищо повече! — викна гръмко той.
Ала след това зърна бледото, смутено лице на евреина, спомни си за дъщерята на човека с това лице и бързо добави:
— Не се обиждай, ще обмисля всичко, не само възраженията, а и твоите доводи.
И с предишната принудена веселост приключи:
— А няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.
Разделиха се, кралят цял изпълнен с милост, евреинът — с престорено смирение и престорена увереност, и двамата изпълнени с недоверие.
Трета глава
През цялото време Рахел напразно си блъскаше главата, за да отгатне защо ли Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица, та дори и повече. Смътни страхове се промъкваха в нея. Мъчеше я предчувствието, че заплашва да се намеси неговият бог.
Сетне пристигна писмото, с което той радостно я приветствуваше на трите езика на своята страна: „Утре, утре, утре“. И сетне дойде и той.
Щом се видяха, дните на раздялата им сякаш изчезнаха. През тая безкрайна седмица бяха дишали, не бяха живели. Сега живееха. Нямаше за тях живот извън Галиана. Бяха си измислили странен език, смесица от латински и арабски, изпълнена с малки, тайни правила, и не използуваха никакъв друг език освен тоя; но може би още по-добре се разбираха, когато мълчаха.
При все това много нещо у тях се бе променило. Всеки знаеше вече за другия повече, отколкото преди. От време на време Алфонсо улавяше в изражението и Думите на Рахел онова непонятно и двусмислено нещо, което я свързваше с нейния прокълнат от бога народ, и изпълнен с богоугодна, донейде коварна радост, се сещаше за решението си да изкорени тия черти от характера й. Тя от своя страна не скриваше неодобрение то, възбуждано у нея от привързаността му към неговите едри кучета. Веднъж, когато те добродушно и тромаво се спуснаха към нея, тя с отвращение се отдръпна. Тогава той весело и злобно й разказа:
— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Моите предци, древните крале на готите, са бали сигурни, че в рая ще намерят отново своите кучета. Инак то не би било рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя тъй възлюблен Муса, че душата на скота попада на същото място, където попадат и душите на хората.
Видя, че шегата му я огорчи и буйно изрази разкаянието си:
— Прощавай, мила! Ти не обичаш кучетата ми, плашат те, ще ги махна.
И тъй като тя не признаваше, желанието му да я утеши още повече се засили.
— Не ти допада и моят Белардо, признай си. И него ще отпратя.
Трудно можа да го разубеди от това, което беше намислил.
От време на време го мъчеше мисълта, че трябва най-сетне да се заеме с обръщането й към истинската вяра. Ала в непосредствена близост с нея долавяше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си го бе представял. Та тя все още не беше разбрала какво е това рицар, какво е самият той. Ето кое трябваше да я накара да почувствува най-напред, славата на рицарството.
Призова в Ла Галиана онзи йоглар, Хуан Веласкес.
Като чу простата и груба китара на християнин, Рахел си припомни за нежните арабски арфи, лютни и флейти, за техните мисмар, шахруд и барбут. Ала бързият, изтънчен слух и възприемчивият ум й помогнаха да приеме онова, което оживяваше в безпретенциозните стихове и песни. Тя не разбираше винаги напълно смисъла на неговия простонароден латински, но се остави да бъде увлечена от рицарски жизнерадостната героика в неговите песни.