Дон Родриге знаеше, че може да се спусне смело до най-крайните граници на тая опасна област. Та нали в душата му имаше кътче, гдето не проникваха съмненията на дръзновения разум; там той намираше закрила от всякакви съблазни.
Тъкмо тая негова безмълвна, несъкрушима твърдост във вярата му позволяваше да продължава да ходи, както и преди в кастильо Ибн Езра и да води приятелски спорове с еретика Муса.
Муса от своя страна знаеше, че може да обсъжда с каноника искрено и най-опасните въпроси и не се боеше да говори пред него дори за такива неща като например любовната история на краля.
— Нашият приятел Йеуда — рече той — се надяваше, че доброто възпитание и благия нрав на Рахел ще обуздаят буйната войнственост на Дон Алфонсо. Вместо това тя явно е обаяна от неговия войнствен характер. Опасявам се, че животът в Ла Галиана по-скоро ще спечели нашата Рахел за рицарството, отколкото краля за мисията на мира.
— Едва ли можеш да очакваш от дон Алфонсо да слуша благосклонно песни за мир тъкмо сега, посред кръстоносния поход — отвърна Родриге.
Седнал удобно в един ъгъл и приведен леко напред, Муса размишляваше гласно:
— Тия ваши кръстоносни походи! Просто не ми се побира в главата как можете да наричате вашия Спасител княз на мира и при все това най-благочестиво, с пълна вяра да призовавате към война пак от негово име.
— А нима първоизточникът на свещената война не сте вае, мюсюлманите, любезни и почитаеми мой Муса? — благо запита каноникът. — Нима не бе сам Мохамед онзи, който обяви учението за джихад? Нашата Bellum Sacrum всъщност е само защита срещу вашия джихад.
— Обаче Пророкът — каза замислен Муса — нарежда да води свещена война само онзи, който е сигурен в победата.
Видя, че това възражение наскърби госта му и учтиво промени темата.
— Странни и криволичещи са пътеките, по които се движи съдбата, за да спести войната на нашия полуостров — рече той. — Всички ние се опасявахме, че внезапната страст на краля, нашия господар, ще донесе нещастие. Вместо това тя донесе благослов. Защото, докато нашата Рахел има влияние над краля, той едва ли ще тръгне в поход срещу халифа. Как своеволна, как детински капризна е все пак оная сила, която аз Наричам кадар, а ти, високопочитаеми мой приятелю — провидение.
Предизвикан така, каноникът строго смъмри богохулствуващия старец:
Ако упрекваш божеството в слепота и в безсмислено своенравие, обясни ми тогава, моля ти се, защо се стремиш към познанието? Каква е тогава ползата от всяка мъдрост?
— Няма много полза, разбира се — призна с готовност Муса, — да прозреш двусмислието на събитията, които стават около теб, и тяхното вътрешно противоречие. Но прозрението чисто и просто стопля сърцето ми. А признай, не радва ли то й твоята душа, високопочитаеми мой приятелю?
След такива разговори дон Родриге обикновено се упрекваше сам за удоволствието, което му доставяше общуването с безбожника, и решаваше да преустанови или поне да разреди посещенията си в кастильо Ибн Езра.
Ала ето че самото небе му даде божие предзнаменование. Разбрал, че на него самия никога не ще се удаде да пробие твърдата обвивка на неверието около сърцето на Рахел, кралят се обърна към каноника с молба за съдействие; той не можеше да отблъсне тоя благочестив копнеж и се видя принуден да продължи посещенията си в кастильото.
И ето че в полукръглата зала отново се събираха както преди Муса, Рахел, каноникът, а също и младият дон Бенямин; Родриге го водеше със себе си, за да не проличава прекалено ясно целта му — да обърне Рахел към християнската вяра.
Никак не беше леко за дон Бенямин да запази предишната си непринуденост пред Рахел. През тия седмици той непрекъснато бе размишлявал за съдбата, която й бе отредена, за това непосилно, опасно щастие. Едва откакто Рахел се беше оттеглила в Галиана, той бе осъзнал какво означаваше тя за него и сега жаждата, примесена с горчиво примирение, придаде странна нова окраска и дълбочина на неговото приятелство.
Беше очаквал да намери една твърде променена Рахел. Но ето, тя седеше там и беше същата. Разочарован и ощастливен, този инак тъй методичен млад учен не можеше да подреди мислите си. Хвърляше поглед след поглед към лицето й, скритом, изпитателно, почти не слушаше какво говореха другите и мълчеше.
Дон Родриге от своя страна чакаше удобен повод да пристъпи към религиозната си мисия. Той не бе ревностен фанатик, бе му омразна всяка грубоватост, търпеливо чакаше подходящата дума, за която би могъл да се залови и да постави началото. И чаканият от него миг настъпи, когато Муса се впусна отново в любимата си тема, че съдбата предопределя разцвета и упадъка на всички народи.