И убедено, и от все сърце той заключи:
— Зная, че има благодат. Аз съм щастлив с вярата си. И се моля богу да разпростре милостта и над други.
Във всички западни страни се водеха подобни разговори — чия вяра е най-добра. Заради този спорен въпрос, заради първенствуващото място на християнството, се водеше войната. И през време на тия диспути страстите се разгаряха.
Много пъти още спориха за верите каноникът и дон Бенямин в тихата полукръгла зала на Муса. Но Бенямин вече обуздаваше остротата си; не искаше да обиди повторно с яростни нападки своя почитаем учител Родриге. А и доня Рахел явно не се нуждаеше от подкрепа във вярата си; при онова първо избухване Бенямин с радост бе забелязал с какво съчувствие го слушаше тя. Ето защо при по-късните разисквания той се задоволяваше да се позовава на вътрешната смисленост на юдейската вяра, чийто бог не иска от своите вярващи да правят компромиси с разума си. С безпристрастието на учен той цитираше текстове от хубавата книга на Йеуда Алеви „В защита на унизената вяра“ или пък се позоваваше на доводи от произведенията на великия Моше Бен Маймон, който процъфтяваше сега в Кайро.
Каноникът обаче също тъй безпристрастно му противопоставяше аргументи от Августин или от Абелар. Рахел рядко говореше и рядко задаваше въпроси. Но слушаше внимателно и добре запаметяваше казаното от Бенямин. Тя и Бенямин отново се сближиха много.
Бенямин не скриваше от себе си, че я обича. Но не даваше външен израз на чувствата си, държеше се като приятел. Сред тия възрастни мъже Рахел и той се чувствуваха млади, бяха добри приятели.
Веднъж, когато останаха насаме с Родриге, Муса запита каноника защо всъщност иска да разколебае Рахел във вярата й; нали и почитаният от Родриге Абелар учи че към чуждата вяра трябва да се проявява търпимост, стига тя да не противоречи на повелите на естествения разум и на нравствеността.
— Нима не проявявам достатъчно веротърпимост към теб почитаеми мой Муса? — запита каноникът. — Не мога да ти опиша колко дълбока би била за мен радостта, ако един mens regalis, един царствен ум като, твоя би бил осенен от благодатта. Но не съм дотам самонадеян да предполагам, че на мен ще бъде дадено да те насоча в пътя на истината. Не е в природата ми да горя с фанатичен жар и не ми приляга да нападам другите; ти го знаеш. Но като погледна само нежното, отзивчиво, невинно лице на нашата Рахел, чувствувам, че някакъв вътрешен глас ми заповядва да се боря за душата й. И тъй като зная благата вест, то бич бил грешник, ако я премълча.
Това че както неговите усилия, тъй и старанията на дон Родриге за спасение душата на Рахел оставаха напразни, започна да дразни краля.
Беше застанал заедно с Рахел пред една от нейните еврейски мъдрости. Седмици бяха минали, откак тя му беше прочела и превела изреченията, ала те се бяха запазили в неговата добра памет така, че можеше да й ги повтори почти дума по дума:
Път от скъпоценни камъни и жилища от кристал ще ти направя. Безсилен ще бъде мечът, вдигнат срещу теб, проклет ще бъде езикът, произнесъл срещу теб хули
Подигравателно недоумение се долавяше в гласа му извил беше тънките си устни в злобна усмивка.
— Не разбирам — каза той — защо си поставила тъкмо този надпис тук. Нима искаш изкуствено да се заслепяваш? Къде са те, вашите пътища от скъпоценни камъни? Повече от хиляда години вече вие сте бедни и безсилни и живеете от нашето състрадание. Докога смятате още да прикривате голотата си с такива ярки и вече безсъдържателни обещания? Жал ми е, че и ти си така упорита в това.
За пръв път я укоряваше толкова грубо. Ах, колко добре би могла да му отговори на тия несправедливи, злобни приказки; но тя не искаше спор. Каза спокойно:
— Вашият голям доктор Абелардус учи, че на християните подхожда да проявяват търпимост към всяка разумна религия.
— Вашата обаче не е разумна! — викна раздразнено и враждебно кралят. — Точно там е работата.
Болно бе на Рахел, че този толкова скъп за нея човек хули най-хубавото, което имаше тя. Вътрешно тя сякаш чуваше как Бенямин защищаваше еврейската вяра, именно доказвайки нейната разумност. Но щом като умният, красноречив Бенямин не беше успял да убеди благия Родриге, как да разясни тя на несдържания Алфонсо правилното тълкуване на великата книга? И на това отгоре на неговия жалък латински. Тя замислено впери в лицето му своите големи, сиво-синкави очи. Да, наистина той вярваше в онова, което всъщност повтаряше след другите. Тия християни бяха изпратили хиляди и хиляди рицари и войници в светата земя и не бяха успели да я завоюват. И все още не разбираха, че земята не е предопределена за тях. Ала ето, и той, нейният Алфонсо, стоеше тук и се присмиваше на светите обещания на ония, на които страната принадлежеше. Тя го гледаше и внезапно — ще не ще — прихна да се смее над слепотата на хората и особено на своя Алфонсо.