— Не съвсем. Случаят Мар не съществува. Имлей си призна, че го е застрелял, чрез адвоката си. Твърди, че било при самозащита. На сутринта ще се предаде. Не, съветът ми е друг. Върни се в окръг Толука и се извини на лесничея. Мисля, че с това ще ти се размине. Опитай и ще се убедиш.
Делагера бързо отиде до вратата и я отвори.
— Познавам мошеника от пръв поглед, господин началник. Вече му е платено. — И излезе.
Дру проследи затварянето на вратата, която сухо изщрака. Лицето му бе сковано от ярост. Розовата му кожа бе придобила тестен цвят. Ръката, стиснала кехлибареното цигаре, се тресеше неудържимо и върху коляното на безупречните, остри като ножове ръбове на панталона му се посипа пепел.
— Кълна се — произнесе сковано в тишината. — Може да си корав испанец, може да си корав като бронирано стъкло… но никак не е трудно да бъдеш надупчен.
Стана, несръчен в яда си, внимателно изчетка пепелта от панталона и се пресегна към шапката и бастунчето. Маникюрираните му пръсти трепереха.
8
„Нютън стрийт“, в отсечката между „Трета“ и „Четвърта улица“, беше осеяна с евтини магазини за дрехи, аркади с игрални апарати, долнопробни хотели, пред които мъже шареха с очи и плъзгаха покрай цигарите си подбрани думи, без да помръдват устни. Някъде в средата на отсечката над брезентова козирка издаден напред дървен надпис обявяваше:
От ръба на тротоара надолу се спускаха стълби. Делагера слезе.
В предната част на билярдната зала беше почти тъмно. Масите бяха покрити с чаршафи, стиковете строени в сковани редици. Далече в дъното обаче светеха лампи — ярки бели лампи, на чийто фон се открояваха скупчените силуети на глави и рамене. Делагера се насочи натам.
Внезапно, като по даден сигнал, шумът заглъхна и от тишината долетя острото потракване на билярдни топки, тъпото потропване на стикове от джоб на джоб, категоричното дрънване на изстреляната топка.
Делагера спря до една от покритите с чаршафи маси, извади от портфейла десетдоларова банкнота, а от една преградка — самозалепващо се листче. На него написа „Къде е Джо?“, лепна го към банкнотата и я сгъна на четири. Пристъпи към тълпата и си проправи път навътре, докато стигна досами масата.
Висок бледолик мъж с невъзмутимо лице и грижливо сресана на път кестенява коса натриваше с тебешир стика си, докато разглеждаше изучаващо разположението на топките върху масата. Наведе се напред, стиснал дървената пръчка със силни бели пръсти. Шумът от залаганията тупна като камък. Високият без усилие изпълни мазен три джобен удар.
Седналият върху висока табуретка мъж с пълно плоско лице пропя монотонно:
— Четирийсет за Чил. Осем разлика.
Високият отново натри с тебешир етика си, огледа се лениво наоколо. Очите му забърсаха Делагера, без да изразят нищо. Делагера пристъпи плътно до него и каза:
— Ще приемеш ли залог, Макс? Пет към едно за следващия удар. Високият кимна.
— Приемам.
Делагера постави сгънатата банкнота на ръба на масата. Младо момче с раирана риза се пресегна да я вземе. Макс Чил му попречи, без да проличи някаква преднамереност, пъхна банкнотата в джобчето на жилетката си и безразлично обяви:
— Пет към едно.
Наведе се за следващия удар.
Изпълни чист зигзаг, изчислен до милиметър. Проехтяха ръкопляскания. Високият връчи стика на помощника си в раираната риза и рече:
— Почивка. Трябва да отскоча до едното място.
Тръгна през полумрака към дъното, мина през врата с надпис МЪЖЕ. Делагера запали цигара, огледа обичайните за „Нютън стрийт“ нехранимайковци. Съперникът на Макс Чил, също висок, блед и невъзмутим, стоеше до един от реферите и му говореше нещо, без да помръдва устни. Близо до тях, самотен и високомерен, красив филипинец с елегантен бежов костюм пушеше шоколадова на цвят цигара.
Макс Чил се върна при масата, пресегна се за своя стик, натебешири го. Бръкна в джобчето на жилетката си и каза мързеливо:
— Дължа ти пет, приятел. — И подаде сгъната банкнота на Делагера.
Изпълни три „топовни гърмежа“ един след друг, без пауза. Реферът пропя:
— Четирийсет и пет за Чил. Разлика дванайсет.
Двама мъже се отделиха от тълпата, запътиха се към изхода. Делагера ги последва, движейки се плътно покрай покритите с чаршафи маси към стълбите. В подножието им спря, разгъна банкнотата, прочете адреса, надраскан под въпроса на листчето. Смачка банкнотата, посегна да я пъхне в джоба си.
Нещо твърдо го ръгна в гърба. Треперлив глас, като опъната струна на банджо, изрече:
— Защо не помогнеш на един човек, а?
Ноздрите на Делагера трепнаха и се изостриха. Погледна към краката на двамата мъже по стълбите отпред, към отразения блясък на уличните лампи.