— Още никой не е идвал… Тя преди малко се върна. Дума не е обелила. Само стои като истукан в онзи неин солариум, дето слънчев лъч не прониква.
Делагера кимна и каза:
— С никого не разговаряй, Мини. Ще се опитат да не вдигат шум известно време, да го опазят от вестникарите.
— Разбира се, господин Сам. Нито дума.
Делагера й се усмихна, тръгна безшумно на каучуковите си подметки по керамичния под към дъното на къщата и сви под прав ъгъл в друг коридор, досущ като първия. Почука на някаква врата. Никакъв отговор. Завъртя топката на бравата и пристъпи в дълга тясна стая, мрачна въпреки множеството прозорци. Дървета растяха досами тях, притискаха листа към стъклата. Някои от прозорците бяха закрити от дълги кретонени завеси.
Високата млада жена в средата на стаята не се обърна да го погледне. Стоеше неподвижно, сковано. Беше вперила поглед навън. Ръцете й, отпуснати покрай бедрата, бяха стиснати в юмруци.
Имаше червеникаво-кестенява коса, която сякаш бе събрала всичката светлина в стаята и образуваше кротък ореол около студеното й красиво лице. Беше облечена в син кадифен костюм със спортна кройка и външни джобове. Бяла носна кърпичка, поръбена със синьо, се подаваше от горното джобче, надиплена старателно с крайчетата нагоре, както при мъжете контета.
Делагера изчака очите му да привикнат с полумрака. След малко жената наруши тишината с висок, пресипнал глас.
— Е… докопаха го, Сам. Най-сетне го докопаха. Нима им беше толкова омразен?
— Дони бе в безпощаден бизнес, Бел — тихо изрече Делагера. — Допускам, че е играл по правилата, доколкото е възможно, но неминуемо си е спечелил врагове.
Тя бавно извърна глава и го погледна. В косите й играеха светлини. Златисто проблясваше в очите й. Гласът й потреперваше.
— Кой го е убил, Сам? Имат ли представа?
Делагера бавно кимна, седна в плетен стол, за люля шапката и очилата си между коленете.
— Да. Според нас извършителят е известен. Казва се Имлей, помощник-прокурор.
— Божичко! — едва издиша младата жена. — Накъде отива този покварен град?
Делагера продължи монотонно:
— Ето каква е работата… ако си сигурна, че искаш да знаеш… вече.
— Искам, Сам. Очите му не се откъсват от мен от стената, накъдето и да погледна. Молят ме да направя нещо. Той беше много добър с мен, Сам. Имахме си и своите неприятности, разбира се, но… не бяха съществени.
— Този Имлей се е кандидатирал за съдия с подкрепата на групировката Мастърс-Ейдж. Живее нашироко и доколкото ни е известно, съжителства с кабаретната актриса Стела ла Мот. Някъде, някак си са ги снимали заедно — много пияни и разголени. Снимките бяха намерени у Дони, Бел. В бюрото му. Според бележника е имал уговорена среща с Имлей за дванайсет и петнайсет. Предполагаме, че са се спречкали и Имлей го е изпреварил.
— Ти ли откри снимките, Сам? — съвсем тихо попита жената. Той поклати глава и се усмихна накриво.
— Не. Ако бях аз, можех и да ги прикрия. Намери ги Дру, началникът на полицията… след като ме отстраниха от разследването.
Главата й рязко се отметна. Яркосините очи се разшириха.
— Отстранили са те от разследването? Теб, приятеля на Дони?
— Да. Не го приемай толкова навътре. Аз съм полицай, Бел. В края на краищата върша каквото ми наредят.
Тя замълча, повече не погледна към него. След малко той се обади:
— Ако можеш да ми дадеш ключовете от вилата ви при езерото Пума. Наредено ми е да се кача и да огледам за улики. Дони провеждаше там някои от съвещанията си.
Нещо се промени в лицето на жената: придоби почти презрително изражение. Гласът й бе изпразнен от нюанси.
— Ще ги донеса. Но там няма да откриеш нищо. Ако ще им помагаш да намерят улики срещу Дони… за да очистите от подозрение този Имлей…
Делагера се усмихна едва-едва и леко поклати глава.
— Какви ги говориш! Преди да направя нещо подобно, ще си подам оставката.
— Разбирам.
Тя се насочи към вратата и излезе от стаята. Той остана да седи неподвижно, докато я нямаше, загледан с празен поглед в стената. Лицето му бе наскърбено. Изруга тихо под носа си.
Жената се върна, приближи се и протегна ръка. Нещо издрънча в шепата й.
— Ключовете, ченге.
Делагера ги взе и ги пусна в джоба си. Лицето му се вдърви. Бел Мар отиде до една масичка и ноктите й силно задраскаха по емайлирана кутия, докато изваждаше от нея цигара. Обърнала гръб, тя заговори:
— Както отбелязах, едва ли ще ти провърви в начинанието. Толкова по-зле — засега можете да го набедите само в изнудване.
Делагера бавно издиша, постоя малко, после се извърна.
— Добре — каза тихо. Сега гласът му бе безразличен, все едно денят беше хубав и никой не е бил убит. Стигна до вратата и отново се обърна. — Ще се от бия да те видя, като се върна, Бел. Може би ще се чувстваш по-добре.