— Радвам се, че те чувам, Сам. Аз… не исках да кажа това, което ти наговорих. Бях потресена и объркана, направо обезумяла. Разбираш, нали, Сам?
— Естествено, малката — каза Делагера. — Забрави. Пък и ти беше права. Току-що се връщам от езерото Пума и имам чувството, че бях изпратен там, за да се отърват от мен.
— Сега само ти ми остана, Сам. Нали няма да им позволиш да ти сторят нещо лошо?
— Кого имаш предвид?
— Знаеш кого. Не съм вчерашна, Сам. Разбирам, че това е заговор, мръсен политически заговор, целящ да го отстранят.
Делагера стисна слушалката до болка. Усети устните си сковани, твърди. Мълча известно време, не бе в състояние да отвори уста. Накрая успя да каже:
— Може да е това, на което прилича, Бел. Караница за онези снимки. В края на краищата Дони имаше всички основания и право да каже на човек като онзи да си оттегли кандидатурата. Това не е изнудване… Пък и държеше пистолет в ръката си.
— Ела да се видим при първа възможност, Сам. Гласът й заслабна от изразходвани чувства, прозвуча нотка на копнеж. Той побарабани по бюрото, поколеба се отново.
— Разбира се — отвърна. — Кога някой от вас е ходил във вилата за последен път?
— Не знам. Не съм стъпвала там от една година. Той ходеше… сам. Може да се е срещал с хора там горе. Просто не съм наясно.
Той измънка нещо неангажиращо, след малко се сбогуваха и затвориха.
Делагера се загледа с празен поглед в стената над писалището. В очите му проблясваше нова светлина, остра искрица. Лицето му бе напрегнато, вече без следа от колебание.
Върна се в спалнята да си вземе сакото и панамената шапка. На излизане подбра трите листчета с името „Джоуи Чил“, накъса ги на парченца и ги изгори в пепелника.
7
Пийт Маркъс — едрият тъмнорус полицай, седеше странично зад малко, отрупано с бумаги бюро В почти празната канцелария, съдържаща две такива бюрца, поставени до срещуположните стени. Второто беше подредено и спретнато, отгоре му имаше зелена попивателна, комплект писалки от оникс, малък месингов календар и голяма раковина, служеща за пепелник.
Кръгла сламена възглавничка, приличаща донякъде на мишена, беше подпряна изправена върху обикновен дървен стол до прозореца. Пийт Маркъс държеше в ръка шепа перца и ги мяташе по възглавничката като мексикански ножохвъргач. Вършеше това разсеяно и не особено умело.
Вратата се отвори и в стаята влезе Делагера. Затвори и се облегна на вратата, загледан вдървено в Маркъс. Тъмнорусият изскърца в стола си, докато се извръщаше, наклони го назад и се почеса по брадичката с широкия нокът на палеца си.
— Здрасти, испанецо. Добре ли пътува? Шефът опищя орталъка къде си.
Делагера изсумтя и пъхна цигара между гладките си кафеникави устни.
— Ти беше ли в кабинета на Мар, когато намериха снимките, Пийт?
— Да, ама не ги намерих аз. Шефът ги откри. Защо?
— А Видя ли го с очите си как ги намира?
Маркъс се вторачи в него, после тихо, предпазливо изрече:
— Наистина ги намери, Сам. Не ги е подхвърлил, ако това имаш предвид.
Делагера кимна, сви рамене.
— Нещо за куршумите?
— Да. Не са трийсет и втори, а двайсет и пети калибър. От проклетите пищовчета. Макар и автоматичен. Гилзи не намерихме.
— Имлей не е забравил гилзите — монотонно произнесе Делагера, — а си е тръгнал без снимките, заради които е убил.
Маркъс свали крака на пода и се наведе напред, после вдигна поглед нагоре през светлорусите си вежди.
— Защо се учудваш? Те му дават мотив, а пистолетът в ръката на Мар праща по дяволите предумишленото убийство.
— Добре разсъждаваш, Пийт.
Делагера пристъпи към прозорчето и се загледа навън. След малко Маркъс тъжно добави:
— Напоследък не съм се преработил, испанецо.
Делагера бавно се извърна, отиде до него, застана съвсем близо и сведе поглед.
— Не се ядосвай, момчето ми. Ти си мой партньор, а аз съм нарочен в управлението за човек на Мар. Затова и ти си патиш покрай мен. Стоиш и бездействаш, докато мен ме пратиха до езерото Пума само за да ми подхвърлят убита кошута отзад в колата, та да ме спипа лесничеят.
Маркъс бавно се надигна и сви юмруци, притиснати до хълбоците. Забулените му сиви очи се отвориха много широко. Ноздрите на големия му нос побеляха.
— Никой тук не би стигнал чак дотам, Сам.
Делагера поклати глава.
— И аз така смятам. Но биха могли да им намекнат нещо, за да ме изпратят горе. А някой извън управлението би свършил останалата работа.
Пийт Маркъс отново седна. Взе една от стреличките и ожесточено я метна по кръглата сламена възглавничка. Стреличката се заби, затрептя, счупи се и звънна на пода.