Ароматната баня прогони всички спомени за допира с англичанина. Мария облече чиста риза и зачака Консуело да закрепи на кръста и тежкия кринолин, над които щеше да разпростре копринените фусти. Една от траурните й рокли беше безнадеждно повредена. Тя имаше само още една, просто ушита одежда от черен сатен с тесни ръкави, украсена само с малко бял тюл на шията и китките. Сигурно леля й щеше да я нарече старомодна, но вече нищо не можеше да се промени.
През това време Консуело ровеше в ковчежето за бижута.
— Къде е сребърната брошка, която носехте тази сутрин? Не мога да я намеря.
— О! — Мария я погледна учудено. — Колко странно… сигурно е останала на разкъсаната рокля. Може би си я откачила, след като свалих роклята?
Консуело поклати глава.
— Бях толкова объркана. Набързо сгънах роклята и я пъхнах в една от отворените ракли, а сега вече не знам в коя. Знаех, че не можете да носите повече тази рокля, преди да я поправят.
— Може би брошката е останала на роклята. Не се тревожи. Дай ми кръстчето с перлите.
Докато окачваше кръстчето на шията си, Мария се питаше дали пък брошката не беше паднала на палубата по време на сблъсъка й с английския роб. Ако бяха намерили накита й, дон Естебан със сигурност щеше да й го върне.
Доня Беатрис посрещна племенницата си с целувка, но Мария веднага предположи, че господарката на дома щеше да се чувства по-спокойна, ако гостенката беше вечеряла в стаята си. Чичо й се отнасяше към нея студено и строго, макар че се владееше. Тя беше сигурна, че преди влизането й бяха говорили за нея, и апетитът й премина бързо. Хапна малко с надеждата да прогони мъчителното главоболие. Само гордостта я караше да седи с високо вдигната глава отляво на чичо си.
Нито един от двамата не спомена болезнената й загуба. Мария слушаше с половин ухо бъбренето на леля си, докато една забележка събуди вниманието й.
— Толкова малко време ни остава до заминаването ти, че ще ми бъде много трудно да събера подходящ чеиз. Ще ти трябват и рокли за следващите месеци, когато траурът свърши…
— Какво заминаване? — Без да иска, Мария блъсна с пръсти тежкия бокал и едва успя да го задържи.
Доня Беатрис погледна съпруга си и въздъхна съжалително. Дон Фелипе сведе глава.
— Надявах се да намеря по-благоприятен момент, за да те запозная с плановете, които обмисляме за бъдещето ти.
— Планове за женитба?
Дон Фелипе кимна тежко.
— Да, Мария. Искам още в самото начало да подчертая, че баща ти беше напълно съгласен с тях.
— Не е много редно да говорим сега за женитба. Бедното дете е преуморено и…
Мария махна с ръка.
— С нетърпение очаквам да чуя нещо за бъдещия си съпруг — заяви кратко тя и предизвикателният й поглед срещна тъмните очи на чичото.
Дон Фелипе се покашля.
— Естествено е, че желаеш да чуеш подробности, след като всичко е уредено.
— Кой е той? В Кадис ли живее?
— За съжаление не. Дон Луис Ортега и Кастуеро е единственият син на мой добър приятел. Баща му, дон Алонсо, се ползва с благоволението на двора. Луис е почти двадесетгодишен. Мисля, че ще го харесаш, защото е красив младеж. Имам миниатюра с образа му и ще ти я дам след вечеря. В момента Луис е на служба при губернатора на Картахена. По причини, върху които не бих искал да се разпростирам, баща ти пожела да не живееш в Мадрид и при двора.
— Искате да кажете, че ще ме приемат враждебно заради английската ми кръв?
— В момента отношенията между двете страни са критични. След една или две години трудностите ще бъдат отстранени и бъдещето ти ще бъде осигурено. Като съпруга на дон Луис ще можеш да претендираш за място в двора, защото той непременно ще бъде повикан на кралска служба.
Мария помисли малко и попита спокойно:
— Правилно ли е предположението ми, че финансите на дон Луис не са в желаното от него добро състояние? Вероятно се надява, че зестрата ми ще промени нещата.
Дон Фелипе се изчерви и тъмните му очи засвяткаха гневно.
— Като се имат предвид обстоятелствата, аз съм убеден, че сторих всичко необходимо и то е най-доброто. Баща ти ми забрани да те дам на някой стар развратник, който щеше да те въведе в двора!
При това поредно доказателство за обичта и грижите на баща й устните на Мария затрепериха, но тя успя да запази самообладание. Само отпи глътка вино, за да си вдъхне смелост.
Чичо й продължи, вече по-спокойно:
— От известно време не съм виждал Луис, но онова, което се говори за него, го поставя в много изгодна светлина. Вярно е, че в последно време късметът не е на страната на дон Алонсо. Бедният човек не съумя да управлява добре имотите си и продаде много ценни земи. Дядото на дон Луис беше прахосник и след смъртта си не остави почти нищо на семейството. Дон Алонсо е съвестен мъж, но прекарва твърде много време в кралския двор. Все пак аз съм сигурен, че дон Луис ще получи доста по-добро наследство от онова, което някога получи баща му.