Точно пред него светеше фенерът на носа. Откъм кърмата се чуваше песента на един матрос и безгрижният му глас подсказваше, че нападението над поста край стълбичката още не е било открито.
Солената вода пареше адски в откритите рани, но Норууд не обърна внимание на болката, а заплува целенасочено към танцуващите светлини на пристанището. Огненото слънчево кълбо тъкмо потъна зад хоризонта и когато беглецът стигнеше до сушата, вече щеше да цари пълен мрак. Той се остави на течението да го носи, защото видя, че ще излезе на брега северно от града.
Накрая взе курс към рибарската лодка, която се полюляваше върху вълните съвсем близо до брега. Лодката щеше да го запази от любопитните погледи и той се хвана за издадения щевен, за да обмисли на спокойствие следващите си стъпки. Норууд познаваше добре Кадис, както от личен опит, така и от многократното разглеждане на градските планове в кабинета на Уолсингъм. Щеше да изчака падането на мрака и да се промъкне в северната част на града, където бяха резиденциите на богатите благородници. Там беше и домът на дон Фелипе Сантяго и Талавера. Беше избрал тъкмо тази къща, за да даде възможност на младата дама да го снабди с всичко, от което се нуждаеше в момента, и да се погрижи за раните му. Тя му дължеше поне тази малка услуга. Щеше да се прехвърли през стената и да чака. Ако Фортуна продължаваше да го покровителства, може би щеше да успее да се добере до младото момиче, което, макар и против волята си, го бе снабдило с инструмента на спасението му.
Мария се събуди от някакъв шум. Навън цареше мрак, от отсрещната страна на помещението се чуваше равномерното дишане на Консуело. Дуенята спеше дълбоко, значи шумът идваше от другаде. Нощта беше тиха, чуваше се само монотонното свирене на щурците. Мария се надигна в леглото и се вслуша напрегнато. Дори котките бяха престанали да мяукат. Тишината беше потискаща. Мария се отпусна отново в леглото си и се опита да заспи, но напразно.
Безпокойството, което я бе тласнало да слезе на палубата на гребците, не искаше да я напусне. Образът на англичанина отново се натрапи на съзнанието й и тя потрепери при спомена за капките кръв, които бяха опръскали камшика, за страшния вик от болка. Може би сега пленникът лежеше в трюма на кораба, буден като нея и знаейки, че това е последната му нощ?
Мария седна в леглото и въздъхна уморено. Беше смешно, че е толкова загрижена за съдбата на един роб. Той беше заслужил наказанието си. Бе посмял да докосне една благородна испанка!
Очите й бавно свикнаха с мрака и тя можа да разпознае сивите ивици лунна светлина, които падаха през полуотворените капаци. Тя стана от леглото, отвори широко прозореца и излезе на балкона. В далечината се чуваше шумът на морето и мисълта за предстоящото пътуване я потисна още повече. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше нужда от време, за да изживее тъгата си по загубения баща. Вместо това чичо й искаше да я хвърли веднага в течението на живота. Е, той беше по-опитен от нея и сигурно беше обмислил много добре действията си. Новият свят беше напълно непознат за нея, новите преживявания щяха да отвлекат вниманието й и да й попречат да си припомня непрекъснато болезнената загуба. Много й се искаше да слезе в градината, както често беше правила в естанцията. Но знаеше, че доня Беатрис ще се възмути от неприличното й поведение. Тя въздъхна с болка и се обърна, за да си влезе. В този момент ухото й улови шум, който не идваше от шепота на вятъра в листата и клоните на дърветата под нея. Сигурно беше някоя скитаща котка…
Нападението дойде с такава бързина, че тя не успя изобщо да реагира. Една ръка притисна устата й, силното рамо я прикова към кораво голо тяло. В гърлото й бе опряно острието на кама. Съвсем близо до ухото й прозвуча глас — на английски:
— Не се движете. И не се опитвайте да викате. Няма да се поколебая да ви накарам да замълчите. Разбирате ли?
Острието на камата се плъзна по нежната й шия с изнервяща бавност. Вцепенена от ужас, Мария едва успя да кимне с глава. Нападателят я издърпа в спалнята и се вслуша напрегнато в мрака. Мария усети лудото биене на сърцето му.
— Придружителката ви спи във вашата стая, така ли? — Шепотът му стана още по-настойчив, натискът на ножа се усили.
Мария кимна повторно. Въпреки ужаса, който изпитваше, въпреки объркването от бързината на събитията, тя знаеше кой стои зад нея. Но как, за бога, беше успял да избяга от строго охраняваната галера? Как беше стигнал дотук и как се бе озовал точно в нейните покои? Дали беше дошъл да си отмъсти? Не, по-скоро да потърси помощ.