— Какво има, детето ми? Обиди ли ви той?
Мария избухна в горчив смях.
— О, не, Консуело, годеникът ми не е толкова невъзпитан. Само ми съобщи, че няма желание да стане мой съпруг и да се обвърже с дъщерята на една осъдена на смърт английска еретичка, защото това ще погребе завинаги надеждите му да бъде удостоен с кралската милост.
— Мила моя…
— Ти си знаела! — извика обвинително Мария и в очите й блесна неудържима омраза към старата жена.
Консуело се отдръпна уплашено.
— Разберете ме…
— Разбирам само, че никой не си е и помислил да ме подготви за този позорен годеж. Ти си знаела и си мълчала.
— О, не, годежът ви не е позорен. Дон Луис…
— Дон Луис е верен син на светата църква и ме презира — обясни горчиво Мария. — Няма да стана негова жена.
Консуело изкриви лице и очите й се напълниха със сълзи.
— Мария, трябва да помислите…
Без да каже нито дума повече, младата жена отиде при коня си, бутна ръката на дон Луис и се качи на седлото.
— Тръгваме ли?
Мария сведе глава в знак на съгласие и дон Луис вдигна Консуело на мулето й. После посочи с камшика си посоката, в която трябваше да поемат.
Малката група беше изминала само няколко метра, когато откъм пристанището отекна оглушителен оръдеен залп. Кобилата на Мария се подплаши, изду ноздри и се втурна настрана. Макар че беше добра ездачка, Мария с мъка успя да се задържи на седлото. Дон Луис изкрещя някакво проклятие, насочи коня си към нея и улови юздите на кобилата. После поведе конете към най-високото място на хълма, откъдето се виждаше целият град.
Даже от това разстояние Мария можа да види, че нещо в пристанището не е наред. В яркосиньото небе се издигна огромен облак дим, а на линията на хоризонта се очертаха два кораба, които се носеха с всички платна право към пристанището на Картахена.
Когато дон Луис най-после успя да заговори, гласът му трепереше от ужас.
— Някой обстрелва укрепленията ни. Велики боже, пирати! Вероятно англичани!
Отново отекна оръдеен залп и земята потрепери.
— Сигурен ли сте? Може би са салюти? Защо да не предположим, че са испански кораби и идват на посещение?
— Не, не, погледнете как мъжете тичат към оръдията на крепостта!
Загубили ума и дума, двамата се вгледаха в нарастващата бъркотия, която цареше в града. Никой не знаеше как да реагира, можеха само да стоят и да гледат ужасено. Консуело простена задавено. Най-после Мария проговори с треперещ глас:
— Доколкото виждам, крепостта и пристанищната стража се подготвят да ги посрещнат. Надявам се, че силите на нашите са достатъчни за отбрана?
Дон Луис направи отчаян жест с ръка и отговори с луд гняв в гласа:
— Онези английски кучета са в съюз с адските сили, а оръжията им са произведения на дявола. Вероятно са влезли в залива с прилива и са успели да ни изненадат. Виждам само два кораба, но в открито море сигурно чакат още няколко. Ако завладеят града… — Той потрепери, после замахна с камшик и удари кобилата на Мария. — Побързайте! Трябва веднага да се скрием в резиденцията!
Мария понечи да протестира, да повика Консуело, която беше вцепенена от ужас, но кобилата й се втурна в луд галоп. Вятърът отнесе думите й в обратната посока. Тя беше добра ездачка, но подплашеното животно тичаше без път и посока и непрекъснато се спъваше в камъни и коренища и тя едва успяваше да се задържи на седлото. Баретата й отхвръкна, косата й се разплете и се развя по раменете й. Сърцето биеше като безумно в гърдите й, очите й бяха заслепени от пот и сълзи. Много й се искаше да разбере дали дон Луис продължава да препуска редом с нея и какво е станало с Консуело. Онова, което ставаше в града, в момента не я тревожеше толкова. Силите и вниманието й бяха съсредоточени единствено в старанието да оцелее при тази луда езда.
Но, както се и очакваше, безумното препускане не можеше да свърши добре. Кобилата се спъна в един голям камък и спря така внезапно, че Мария изхвърча през седлото и се строполи на земята. Чу собствения си писък някъде много отдалеч и се стресна до смърт. За щастие падна на тревата и не се удари много силно. Замаяна от удара, останала без дъх, тя остана да лежи, неспособна да се помръдне.
Дон Луис се приближи до нея и я погледна с широко отворени очи. Ноздрите му трепереха, устните му мълвяха нещо неразбрано. Конят му се беше разлудувал и ездачът едва го удържаше.
— Трябва да стигнем до резиденцията. Ако ни прережат пътя към града… — Гласът му беше пълен с паника.
Мария напрегна всичките си сили и успя да седне на земята. Сигурно беше ударила главата си, защото погледът й беше мътен, а над дясното око усещаше режеща болка.