Дон Луис дори не направи опит да слезе от седлото, за да й помогне. Тя бе принудена да се изправи сама и се запъти към коня си, като се олюляваше на всяка стъпка. Очевидно кобилата беше ранена, защото иначе щеше да е избягала слепешката. Мария посегна към юздата и се опита да се залови за седлото.
— Моля ви, дон Луис, помогнете ми — прошепна с пресекващ глас тя.
Мъжът поклати нетърпеливо глава, без да отмества поглед от битката, която вече беше започнала в полите на хълма. След секунди удари решително коня си, смушка го в слабините и препусна към града, без да удостои Мария дори с поглед.
Младото момиче се облегна на мокрия от пот гръб на кобилката си и зачака погледът й да се изясни. Все още беше твърде замаяна, за да се раздвижи. Трябваше да събере силите си. Не можеше да повярва, че дон Луис бе постъпил като страхливец и я бе оставил съвсем сама насред полето. Тропотът на копитата заглъхна в горичката край града и около нея се възцари заплашително мълчание.
Постепенно замайването й премина, но болките от раните и натъртванията се усилиха. Слава на Светата дева! Тя можеше да стои изправена, можеше и да ходи, което означаваше, че няма счупен крак. Само от раната на слепоочието капеше кръв, а дясното й рамо пареше като огън. Тя раздвижи внимателно пръстите си и облекчено установи, че няма сериозно нараняване.
След това посвети вниманието си на запотената, покрита с пяна и трепереща кобила. Опипа внимателно левия преден крак и откри огромен оток точно над свивката. Конят изцвили тревожно, но очевидно болката не беше много силна и нямаше счупена кост. За съжаление не беше в състояние да стъпва с ранения крак, а това означаваше, че Мария трябваше да се прибере в града пеша.
Тя потупа успокоително стройния врат на кобилката и заговори нежно:
— Няма нищо, миличка, скоро ще оздравееш. Само че трябва да намериш пътя си сама, защото не се знае дали ще се появи някое момче от обора да ти помогне.
В този момент се чу гласът на Консуело, която викаше пронизително името й. Мария й отговори и много скоро дуенята пристигна на мулето си. С разширени от смайване очи тя се вгледа в питомката си.
— Не можах да ви открия никъде, а това дяволско животно си вървеше, накъдето си знае. Какво стана, Мария? Къде изчезна дон Луис?
Мария вдигна рамене.
— Паднах от коня. Бедното животно е ранено. А дон Луис предпочете да се прибере в града сам.
— Остави ви да се оправяте самичка? — Консуело пламтеше от възмущение. Никога досега не се беше сблъсквала с такова позорно поведение от страна на един испански кавалер. — Отдавна се чудех, че е толкова малко загрижен за вас, че толкова често ви оставяше сама в тази чужда обстановка. Вие сте му годеница!
— Сега това няма никакво значение — отговори уморено Мария. — Смятам, че е решил да се прибере колкото се може по-бързо в резиденцията, за да повика помощ.
— Но…
— Не се тревожи повече за мен, Консуело. Не, не смей да слизаш от седлото! После няма да можеш да се качиш отново, а аз не съм в състояние да ти помогна. Тръгни по този път, чуваш ли, Консуело, и се скрий някъде в града. Там ще намериш въоръжени мъже и ще ги помолиш да ми се притекат на помощ. Най-добре е да дойде някой на кон, за да ме отведе в резиденцията.
— Не мога да ви изоставя. Ранена сте и…
Мария се видя принудена да прибегне до насилие. Нямаше смисъл и двете да останат тук. Консуело трябваше да стигне до резиденцията. Страхът на дон Луис имаше своите сериозни основания. Англичаните щяха да влязат в града, а това означаваше, че опасността за Консуело бе много по-голяма, отколкото за Мария, защото дуенята беше дебела и имаше задух и ако я хванеха, непременно щяха да я убият. Кой би се задоволил с една стара дуеня, за която нямаше да получи никакъв откуп?
— Чуваш ли какво ти казах, Консуело? Нужна ми е помощ, нужен ми е придружител! Заповядвам ти да тръгнеш към града, веднага!
Без да се бави повече, тя плесна с камшика си задницата на мулето и то се надигна тромаво на задните си крака. Консуело изпищя от уплаха, но Мария не й обърна внимание. Замахна отново с камшика, мулето изцвили сърдито и се понесе в луд галоп по пътеката към града. Обзета от смъртен страх, дуенята се вкопчи в гривата му.
Мария се обърна отново към кобилката си и я потупа по шията. Слънцето се издигаше бързо към зенита си. Не биваше да остава тук, в открито поле, трябваше да потърси защитата на дърветата. Кобилката трябваше да бъде подслонена под сянката. И двете имаха нужда от малко почивка, преди да продължат към града.
ШЕСТА ГЛАВА
Мария чу отчаяни викове и пронизителни писъци още преди да е видяла пристанището. Тя спря за миг, за да си почине и да си поеме дъх.