Откакто беше влязла в горичката, вече не можеше да вижда града. Но сега наближаваше предградията и шумът от разгорещените улични битки се усилваше с всяка минута. Мария съзнаваше напълно, че отвсякъде я дебнат опасности. Без придружител и защитник, в разкъсана, покрита с прах одежда и с разпуснати коси тя беше лесна плячка за пиратите. По-добре да беше останала скрита под сянката на дърветата извън града и да бе изчакала, докато страшното отмине.
Мария беше убедена, че дон Пиеро държи здраво в ръцете си защитата на града и няма да постъпи като страхливец, както бе сторил нейният годеник. Досега никой не се бе осмелявал да нападне Картахена и благодарение на непристъпното си разположение и крепостните съоръжения градът се радваше на известна сигурност. Въпреки това губернаторът беше взел всички предпазни мерки в случай на нападение. По продължение на застланата с калдъръм улица, така наречената „каледа“, която свързваше града с полите на планината, бяха издигнати барикади, а вътрешната част на пристанището, където бяха хвърлили котва тежко въоръжени галери и две дълги лодки, беше затворена с тежка верига.
Докато яздеха, дон Луис й бе показал напоените с отрова стълбове, които трябваше да защитят брега при опит за слизане на сушата. А след това беше избягал презглава, за да търси закрилата на резиденцията, и беше предоставил Мария и Консуело на съдбата им.
Може би най-правилното решение е да си пробия път до резиденцията, разсъждаваше Мария и макар че се боеше от преминаването през града, тя стисна зъби и продължи право напред. От време на време се чуваха оръдейни залпове, междувременно беше започнала битка между корабите и крепостта.
Голяма група индианци притичаха покрай Мария и се скриха в близкото блато — вероятно роби, които търсеха свободата си. За съжаление скоро щяха да ги хванат и да ги върнат на господарите им. Битката нямаше да трае дълго.
Мария влезе в един квартал, който изглеждаше напълно пуст. Собствениците на здраво заключените къщи се бяха скрили във вътрешността с надеждата да оцелеят след страшното нападение. Резиденцията не беше далече. Ботушките бяха разранили краката й. Болките в рамото бяха непоносими.
Когато наближи пазарния площад, Мария забеляза, че пиратите са превзели крепостта и са пробили защитните съоръжения. Нападателите и защитниците бяха влезли в ожесточен ръкопашен бой. Ужасено, младото момиче се прилепи до тухлената стена на една затворена кръчма. Нахлулите в града пирати взеха връх пред очите й. Те размахваха дълги пики, а и ризниците им бяха по-добри от испанските. Яркото слънце се отразяваше в блестящите шлемове и нагръдници. Заради горещия климат испанците носеха само подплатени ленени жакети, които въпреки лекотата си отразяваха добре ударите на ножовете и пиките. Мария откри в редиците на испанските защитници белите, кафявите и сивите раса на доминиканските монаси. Стреснати от първия залп на пушките, корсарите се оттеглиха, но много скоро пристигнаха нови орди ревящи мъже, които се прехвърлиха през барикадите и изтласкаха напред колебливите си другари. Фланговете на испанската отбранителна линия се разколебаха и накрая бяха пробити.
В града се надигна дива паника.
— Загубени сме! Бягайте в блатата и мангровите гори!
Една от стените на новостроящата се църква рухна пред очите на Мария, а ругатните, плачовете и стоновете й показаха, че обстрелът е взел своя кървав данък. Тя отмести поглед от страшната гледка. Разумът й казваше да бяга, за да спаси живота си, но краката й сякаш бяха залепнали за земята. Страхът й растеше с всяка минута, но тя нямаше сили да потърси защита от отчаяните испанци.
Поражението предизвика дива паника. Мария беше изблъскана настрана от група мъже, които бяха глухи за гневните команди на офицерите си. Кракът й попадна в локва кръв, тя се подхлъзна и едва успя да удържи напиращия ужасен вик. Един мъж, наполовина размазан от нападалите от църквата камъни, беше паднал точно пред нея. Тя се вгледа безпомощно в мъртвото тяло и устните й зашепнаха молитва за душата му.
Без да осъзнава какво прави, Мария се опита да си пробие път през бягащите войници и граждани в посока към пристанището. Когато преодоля страха си, тя хвана за ръкава един от минаващите покрай нея подофицери.
— Моля ви, бихте ли ми помогнали да стигна до губернатора? Аз съм доня Мария…
Мъжът я погледна гневно и дръпна ръката си.
— Не сега, сеньорита. Върнете се у дома си. Не виждате ли, че тези еретически кучета ще завземат града? — Той вдигна ръце към устата си и изкрещя някаква заповед на канонирите край последното стрелящо оръдие в крепостта.