Един широкоплещест аркебузиер я избута от пътя си, без да го е грижа за правилата на учтивостта. Най-после Мария видя пиратската флота, която беше влязла в пристанището. Черните платна и флагове изпълниха сърцето й със студен ужас.
Изведнъж отекна глух гръм и само след миг един от испанските кораби в пристанището лумна в пламъци. Дори от това разстояние Мария можа да чуе ужасените викове на моряците и гребците. Повечето мъже паднаха във водата, някои успяха да се заловят за плуващите наоколо парчета дърво и да се задържат на повърхността, други се удавиха само след минута. Робите не можеха да се освободят от веригите си и скоро се озоваха на дъното на морето. Втората галера маневрираше отчаяно, за да излезе от пристанището, което се бе превърнало в смъртоносна клопка.
Все повече пирати слизаха на сушата. Много падаха още с първите крачки на брега под отчаяния обстрел на защитниците. Едно от гюллетата пропусна на сантиметри лодката, от която скачаха полуголи мъже и тичаха през водата към стената на пристанището. Мария забеляза, че повечето от тях бяха вързали косите си с ярки кърпи през челото. Те крещяха и пееха, размахваха войнствено пиките и кривите си ножове. Все нови и нови групи изскачаха на сушата, а смелите испански воини, останали да защитават барикадите, оставаха все по-малко.
Мария не можеше да отмести поглед от кървавата битка. Тези страшни мъже не знаеха що е милост, а жените бяха лесна плячка за тях. Последната надежда на гражданите беше да избягат в плантациите, където вече се бяха скрили по-бързите картахенци. Мария трябваше да тича с всички сили, за да спаси живота си, но бягащите човешки маси вече бяха запълнили всички улици и пътища. Останаха само няколко испански войници, които се биеха ожесточено, но повечето хвърляха оръжията си и се втурваха да бягат.
Оръдеен изстрел, даден от най-близкия кораб, се заби в стената на къщата зад Мария. Обитателите й изскочиха с писъци на улицата, за да се спасят от падащия покрив. Между тях имаше млади жени и пиратите се развикаха въодушевено. Едно от момичетата, ако се съдеше по дрехите му — от добър дом, беше заловено от огромен пират с окървавени ръце и опръскана с кръв риза. Отчаяният опит на млад момък с тесни рамене и голи ръце да му попречи беше предотвратен с един-единствен удар на кривия пиратски нож. Младежът нададе сърцераздирателен вик и падна като камък на земята.
Мария притисна лице към грубите греди на къщата и запуши уши, за да не чува писъците на младата девойка, когато пиратът я понесе нанякъде.
Първоначалното колебание реши съдбата й. Обзе я смъртен страх, когато някой сграбчи дългата й, развяваща се коса и една мръсна, окървавена ръка обърна главата й, за да може нападателят да я разгледа. Мария се изправи срещу грамаден мъж с широки памучни панталони и разкъсана риза. Главата му беше увита с червена кърпа. Без да разхлаби грубата си хватка, той втъкна в колана си кривия пиратски нож, от който капеше кръв.
— Здрасти, красива сеньорита, по всичко личи, че си по-скъпоценна от всяка друга плячка, която бих могъл да докопам, затова веднага ще те отведа със себе си.
Той говореше на английски. Дон Луис беше прав: нападателите бяха английски пирати, които грабеха и убиваха мирните испански заселници. Мария не направи опит да се отбранява. Мъжът не беше млад, изглеждаше доста дебел и отпуснат, но тя нямаше достатъчно сили, за да му се противопостави. Затова вирна глава и погледна високомерно в животинските му очички, а когато той отметна глава назад и избухна в луд смях, се изплю отвратено в лицето му. Отговорът беше силно дръпване на косата, при което главата й се изви болезнено назад и вратът й едва не се счупи.
— Малка испанска котка с остри нокти — изграчи разгневено мъжът. — Скоро ще ти ги отрежа, да знаеш!
Той метна плячката на гръб и я понесе към една от изоставените къщи, за да се разправи с нея, когато бе спрян от заповеднически глас:
— Остави жената на мира, Евънс, нали знаеш заповедите. Върви в резиденцията.
— Добре, сър, тръгвам, но момичето…
— Отнеси я в една от лодките. Там ще има кой да я пази.
Похитителят на Мария очевидно не беше готов да се откаже така лесно от скъпоценната плячка.
— Тя принадлежи на мен — изръмжа сърдито той. — Не искам друг да я…
Пиратският офицер извади ножа си.
— Ще направиш, каквото ти казвам, по дяволите!
Страхът от началника и опасението за собствената кожа най-после взеха връх и корсарят блъсна Мария в посока към пристанищната дига.
— Да вървим, хубавице! Ще се наложи да почакам, докато те разгледам отблизо. Но когато плячката е добра, си струва да се чака, нали? — Той се ухили и Мария потръпна при вида на изгнилите и пожълтели зъби в устата му.