Замаяна от страх, тя закрачи бавно към лодките, които бяха изтеглени на брега. Изпита известно облекчение, когато осъзна, че непосредствената опасност е отминала, и продължи напред без съпротива, докато две силни ръце я хванаха и я изтеглиха в една от шалупите. Един от пиратите намери намазано с катран въже, изви ръцете й на гърба и ги овърза здраво, после я блъсна силно напред и тя се стовари на пода на лодката. Миризмата на катран и застояла вода беше отвратителна и Мария едва не повърна, но не се помръдна и остана да лежи с надеждата, че надзирателите ще я сметнат за припаднала и ще я оставят на мира.
Тя изпитваше силна болка в главата, пред погледа и непрекъснато се мяркаха картини на преживените ужаси. Нямаше как да избяга от пиратите, тези адски изчадия. Градът щеше да падне и всички жени на Картахена щяха да споделят съдбата на бедното момиче, което пиратът беше отвлякъл пред очите й. Ръцете й бяха вързани и всеки опит за бягство беше безсмислен. Но да се подчини безропотно на съдбата си… Мария изпрати гореща молитва за спасение към Светата дева. Пиратите бяха дошли най-вече за плячка. Те щяха да поискат от губернатора откуп за града и за по-богатите и видни пленници. Ако можеше да съобщи името и званието си на някого от корабните офицери, ако можеше да му разкаже, че е годеница на идалго, може би щеше да избегне опасността от изнасилване.
Слънцето беше вече високо в небето и в лодката беше ужасно горещо. Мария се опита да си намери по-удобно положение. Успя да се облегне на стената, но вързаните ръце затрудняваха движенията й и полите й се вдигнаха. Пазачът се бе отдалечил, изстрелите и виковете също идваха някъде много отдалече. Мария се почувства толкова зле и беше толкова изтощена, че потъна в дълбок сън, много близък до безсъзнанието.
Тя не знаеше колко е спала, когато изведнъж дойде на себе си и потрепери от уплаха. Лодката се разлюля силно. Наобиколилите я мъже хвърляха вътре всевъзможни предмети. Очевидно пиратите възнамеряваха да се оттеглят от града. Мария чу пронизителните им викове на английски. Стана й ясно, че нападението беше минало успешно, дори беше надхвърлило очакванията им. Отново я обзе дива паника. Какво ли беше станало с резиденцията? Дали англичаните я бяха обстрелвали?
А дон Луис? Дали бе успял да избяга, дали се беше включил в отбраната на резиденцията? Ами Консуело, каква ли съдба й беше отредена? Мария въздъхна измъчено и отново се укори, че беше отпратила дуенята си и я бе оставила да се оправя сама. Но каква полза, ако двете бяха останали заедно? Нали не можеха да се защитават! Мария обичаше старата жена като майка. Тя беше най-близкият й човек от най-ранните детски години до днес — бавачка, компаньонка, довереница. Даже ако Консуело беше успяла да избяга с другите жени в някоя плантация или в блатата с мангровии, кой щеше да се погрижи за нея по-късно, ако Мария останеше пленница на пиратите?
Мъжете наскачаха в шалупата, прозвучаха резки команди, греблата паднаха във водата и кеят се отдалечи бавно от погледа й. Някой седна до нея и се загледа учудено в странния вързоп на пода. Тя обърна лице настрана, защото срамът и объркването бяха по-силни от страха.
Гласът, който прозвуча, предизвика студени тръпки по гърба й. Невъзможно! Господи, тя познаваше този глас!
— Ралф, негоднико, какво си скрил тук? Нима заповедите ми не бяха от ясни по-ясни? Не искам жени на борда, преди да сме осигурили успеха си. Удоволствието ще почака!
— Не съм я довел аз, капитане. Джош Евънс я хвърли в лодката по заповед на мистър Суифт. Искам да ви кажа, че Джош беше много сърдит.
Отекна гръмък смях.
— Мога да си представя. Е, добре, качете я на борда с останалата плячка и когато почнем да делим, Евънс може да предяви претенциите си.
— Тъй вярно, капитане.
— През това време аз ще разгледам какво сте събрали и ще обърна специално внимание на жената, защото не искам Евънс да получи повече, отколкото му се полага.
Два силни пръста грубо обърнаха главата на Мария към небето и тя бе принудена да погледне в сивите очи, които за последен път бе видяла в спалнята си в Кадис, в дома на чичо си. От устните й се изтръгна отчаян стон.
Мъжът избухна в луд смях.
— Не мога да повярвам на очите си! Боговете наистина са благосклонни към мен! Доня Мария Сантяго и Талавера! А аз пребродих половината свят, за да я намеря.
Мария го погледна с разширени от изненада очи и смехът му отново я оглуши.
— Нима се учудвате, че познавам местожителството ви, доня? Имам си добри информатори. След последната ни среща, която ме зарадва изключително много, макар че я приключихме прибързано — той се поклони с подигравателна учтивост, — не можех да не се осведомя в пристанището какво се говори за племенницата на дон Фелипе, която имаше честта да ме позабавлява в покоите си.