Сивите очи светнаха гневно и устните на Мария затрепериха още по-силно.
— Разказаха ми, че щяла да замине още със следващия конвой за Новия свят, за да бъде представена на годеника си в губернаторската резиденция в Картахена. Както виждате, спазих уговорката и се явявам на срещата.
Мария затвори очи, защото не можеше да понася повече развеселения му поглед.
— Само преди няколко минути бях в резиденцията и специално попитах за вас. Дон Пиеро не можа да ми каже нищо определено за местонахождението ви. Вашият годеник, почтеният дон Луис, също не беше сигурен къде сте в момента, но не изглеждаше особено загрижен. Дон Пиеро ми обясни, че сутринта сте излязла на езда с годеника си, но той се е прибрал сам, и погледът, който хвърли към адютанта си, беше всичко друго, само не и приятелски. Търсих ви в града, а ви намирам в лодката си!
Мария отвори очи и погледна втренчено в подигравателното лице на бившия роб. После събра всичките си сили и се опита да отговори, но гласът отказа да й се подчинява.
Очевидно англичанинът беше имал късмет да избяга и да се присъедини към своите. Даже в този момент, след страшната битка за завземането на града, той изглеждаше спокоен и в напълно приличен вид. Тялото му беше възвърнало силата и красотата си, златнорусата брада беше грижливо подрязана. Косите му бяха по-светли, отколкото ги помнеше, но причината вероятно беше в слънцето. Лицето му беше със здрав загар. По бузите му личаха остатъци от барутен прах, ризата от фина батиста беше леко замърсена. Мария бързо отмести поглед от червенокафявите белези на дясната му китка — следи от железните робски вериги, които се виждаха под навития ръкав на ризата.
Значи бившият роб беше успял да избяга и се беше събрал с бандата крадливи английски пирати! Мария беше смутена от срещата, но веднага повярва, че това е волята на съдбата. През цялото време беше вярвала, че един ден ще го срещне отново. Още когато беше извършила непростимото лекомислие да слезе при гребците, за да види как изглеждат сънародниците на майка й, сякаш беше тласната от неведома воля.
Очите на англичанина бяха пълни с подигравка. Той пусна брадичката й и изкриви брадатото си лице в опасна гримаса.
— Нима няма да ми кажете нито дума? Няма ли да ме поздравите? Няма ли да попитате за съдбата на приятелите си в резиденцията?
Мария реши да му отговори на кастилски.
— Предполагам, че Картахена е завзета, но дон Пиеро и съпругата му са на сигурно място и вашите убийци и разбойници няма да стигнат до тях. Ясно ми е, че вашата банда ще плячкоса града и може би ще запали много ценни сгради, както и ще погуби десетки невинни хора, да не говорим, че ще ограби много придобити по честен начин и с безкрайни усилия имущества.
Сивите очи се присвиха, усмивката стана студена.
— Може би аз също ще предпочета да задоволя похотта и жаждата си за кръв, вместо да се пазаря за откупа, кой знае…
При този неочакван удар Мария побледня като платно, но погледна гордо покрай капитана към двамата силни гребци, които въртяха равномерно веслата, без да я поглеждат.
— Мисля, че според строгите правила на вашето братство аз принадлежа на онзи, който ме е обявил за своя плячка. Нали пиратски закони изискват всеки да запази онова, което е заграбил лично?
— Не непременно — отговори спокойно мъжът. — По-често се случва да съберем на едно място цялата придобита плячка и да направим ново разпределение, като отчетем участието на всеки моряк в предприетото начинание и се съобразим с раните, които е понесъл. Да не мислите, че с Евънс ще ви бъде по-добре? — Въпросът прозвуча презрително. Капитанът продължаваше да говори на английски. Дали намерението му беше да не се крие от хората си или искаше да принуди пленницата си да издаде своя произход — Мария не можеше да разбере. Тревогата й се усилваше с всяка минута. Припомни си мъжа, който я бе сграбчил за косата, припомни си колко приличаше на гаден плъх и потрепери от отвращение. Сети се за вонята от устата му и изкриви отчаяно лице. Тялото й се разтрепери като в треска.
Капитанът, който я наблюдаваше внимателно, избухна в смях.
— Не се бойте, доня Мария, ще се постарая да го държа далече от вас. Евънс не е глупак. Сигурен съм, че ще приеме обезщетението, което ще му предложа за… лишенията, които трябва да понесе. Все ще се разберем. Но важното е друго: сега ние с вас ще си разчистим сметките. Доскоро аз бях ваш роб, сега вие сте моя робиня.