— Вие никога не сте бил мой роб, сеньор. — Мария беше толкова раздразнена, че заговори на английски. — Никога не съм била съгласна със заробването и оковаването на мъже в галерите, макар че крадците и пиратите заслужават най-строго наказание.
Мъжете в лодката избухнаха в смях и Мария почервеня от срам. Капитанът не изглеждаше засегнат от безсрамието на хората си и не си направи труд да им забрани да се смеят.
Шалупата мина по дългата страна на фрегатата и мъжете се изправиха, за да я уравновесят, докато капитанът достигне спуснатата стълбичка. Той се надигна бавно и се приведе над пленницата си. Мария се отдръпна уплашено назад, защото пред очите й блесна острие на кама.
— Не се вълнувайте, искам само да освободя ръцете ви. Иначе ще ви бъде много трудно да се покатерите по стълбичката. — Той преряза въжетата, които стягаха китките й, и когато кръвта нахлу в изтръпналите пръсти, Мария не можа да сдържи болезнения си вик. Тя изпитваше ужас от мисълта, че трябва да се покатери по люлеещата се стълбичка, но гордостта не й позволи да разкрие страха си. Капитанът посочи стръмната стена на кораба.
— Сама ли ще се изкачите или да ви нося?
Представата, че този мъж ще я хвърли на палубата като чувал с жито, прогони страха й. Мария отблъсна протегнатата ръка на капитана и се изкачи с бързи стъпки по въжената стълба.
Две ръце се протегнаха и й помогнаха да се прехвърли на палубата. Мария се освободи от тях веднага щом се изправи на крака и се загледа право пред себе си, стараейки се да не забелязва жадните погледи на наобиколилите я мъже, които бяха останали да пазят кораба и не бяха взели участие в кръвопролитната битка за Картахена.
Гласът на капитана прозвуча решително и властно:
— На работа, момчета! Трябва да разтоварите шалупата.
— Тъй вярно, капитане!
След като даде нарежданията си, капитанът улови ръката на Мария и я поведе към вътрешността на кораба. Тя се подчини без съпротива.
В капитанската каюта беше хладно, през кърмовия прозорец падаше зелена светлина. Мария влезе и въздъхна облекчено. Едва сега си даде сметка колко я беше измъчило яркото слънце.
Капитанът отиде до ниската масичка.
— Сигурно изпитвате ужасна жажда. Седнете, защото краката едва ви държат.
Мария пламна от срам. Как се осмеляваше да й говори така дръзко! Но се подчини с готовност, защото наистина беше изтощена до смърт. Благодари с леко кимване и се отпусна в един тапициран с кожа стол до леглото.
Очакваше да види истинска пиратска каюта, разкошно обзаведена с награбени мебели, пълна със скъпоценни вещи от потопените търговски кораби, но вместо това се намери в удобно, скромно обзаведено помещение. Едно легло, маса с морски инструменти като компас, морски карти, секстант, с които Мария се беше запознала при пътуването си на „Санта Изабела“. Имаше още два стола, малко столче за крака и груб моряшки сандък. Дъските бяха излъскани до блясък, стъклата на прозорците и фенерите бяха грижливо измити. По стените не се виждаха нито скъпоценни гоблени, нито завеси. Кожената чаша за вино, която капитанът тикна в ръката й, беше просто изработена, без нито едно украшение. Вероятно командирът не беше събрал много плячка, за да направи обстановката по-разкошна.
Мария отпи голяма глътка вино и въздъхна благодарно. Явно капитанът умееше да цени добрите напитки и не се задоволяваше с какво да е.
По лицето на мъжа се плъзна едва забележима усмивка, когато Мария изпразни чашата и изтри устата си с пръсти.
— Благодаря ви. Аз… в лодката беше ужасно горещо. — Той взе чашата от ръцете й и я остави на масата. — Какво ще правите сега с мен, сеньор? Сигурно ще поискате висок откуп. Все пак… — Тя млъкна и преглътна измъчено. Нима можеше да бъде сигурна, че от резиденцията щяха да платят искания откуп? Дон Луис само чакаше благоприятна възможност да се отърве от нежеланата си годеница. А дон Пиеро не беше поел обвързващи задължения да се грижи за нея.
Капитанът я наблюдаваше с неразгадаем поглед, веждите му бяха високо вдигнати.
— Вие май се боите, че изисканите ви приятелчета няма да ви сметнат достойна за сумата, която ще поискам за вас?
Мария усети как очите й се напълниха със сълзи и обърна глава настрана.
— Ако е така, значи годеникът ви е много по-голям глупак, отколкото го смятах в началото. — Тонът на англичанина беше все така подигравателен, но следващите думи прозвучаха малко по-топло: — Той отказва да ви приеме, защото имате английска кръв, така ли?
— Майка ми наистина е била англичанка — призна тихо Мария. — Но откъде знаете…