— Само предположих — отвърна той и вдигна ръка, за да спре по-нататъшните обяснения. — Говорите много добре английски, а и външността ви ми позволи да заключа, че към кастилската кръв се е примесила и английска.
— Моят произход изобщо не ви засяга. Винаги съм се чувствала испанка и такава ще си остана.
— Майка ви… сигурно не е вече между живите?
Въпросът беше зададен много внимателно, въпреки това улучи право в раната, която дон Луис беше разтворил само преди няколко часа с ужасното си разкритие, и Мария не можа да задържи сълзите си.
— Да — отговори едва чуто тя и пиратският капитан се приведе, към нея, за да я чуе.
— Починала е в испански затвор? — Мария отвори широко очи и го погледна слисано. — Обвинена в еретичество?
— Откъде знаете? — Гласът й предрезгавя от болка. Въпросите му задълбаха в раната й. През страшните часове, докато пиратите завземаха и опустошаваха Картахена, мисълта за загиналата майка беше изтласкана на заден план.
Мъжът вдигна рамене.
— Тази съдба е постигнала и много други хора.
— Тя не е била еретичка. Не мога да повярвам!
— Въпреки това баща ви не е бил в състояние да я защити.
— Не…
— Вижда се, че испанските благородници защитават смело близките си.
— Как смеете да обиждате баща ми! И той не е между живите. Но ако беше, щеше да ви поиска сметка заради наглостта ви да твърдите, че… че не я е обичал. Аз знам… — Гласът й отказа и англичанинът почака, докато бурята се уталожи.
— Сигурен съм, че баща ви е сторил всичко, което е било по силите му. — Сега мъжът говореше рязко, почти делово. — За съжаление се налага да ви оставя за известно време сама. Най-добре е да си легнете и да поспите. Ще заключа вратата, повече за да ви предпазя от неприятни посетители, отколкото за да ви задържа под своя власт. Надявам се, че ме разбирате. — Сивите очи отново заблестяха с влудяващ блясък. — Ще ви изпратя момчето с нещо за ядене. Той има ключ и можете да му се доверите.
Мария погледна с копнеж тясната койка. Веднага щеше да последва съвета му. Ужасяващите събития от деня я бяха изтощили физически и душевно. Капитанът отиде до сандъка, вдигна тежкия капак и разрови дрехите,
— Ето, облечете това, а за другото ще се погрижим по-късно.
Два вързопа с копринени одежди паднаха на коленете на Мария. Тя посегна към роклята от яркочервена коприна и изпита дълбоко отвращение. Още от пръв поглед забеляза, че деколтето е извънредно дълбоко. Ала протестът замря на устните й, когато англичанинът отбеляза равнодушно:
— Трябва да разберете, че не можете да останете още дълго в досегашния си вид.
Тя проследи критичния му поглед и пламна от срам. Костюмът й за езда беше толкова мръсен и разкъсан, че я правеше да прилича на просякиня. Наистина не можеше да се появи пред хората в този вид.
Без да чака отговора й, капитанът се обърна и излезе от каютата.
Мария остана неподвижна, докато не се стресна от силно почукване на вратата. Непознат младежки глас помоли за разрешение да влезе.
Момчето беше тринайсет или четиринайсетгодишно, слабо, със сплъстени коси, но достатъчно чисто. То огледа Мария с неприкрито любопитство, после остави на масата табла с хляб, студено месо, калаена кана и чаша. Накрая се поклони учтиво.
— Капитан Норууд поръча да ви кажа, че ще вечеря с вас, мистрес, и че е по-добре да прокарате хляба и месото с бира, вместо с вино. Разбира се, ако предпочитате вино, ще го намерите на масата.
— Благодаря — отговори Мария на английски и се постара гласът й да звучи колкото се може по-решително. — Можеш да си вървиш.
Погледът на момчето се премести към червените одежди на леглото, после срещна ледения поглед на Мария. То се поклони отново и отстъпи заднешком към вратата.
— Не се страхувайте, мистрес, ще заключа отвън.
Мария разклати голямата стомна и облекчено установи, че е пълна със студена вода. След това се съблече и се изми цялата, потръпвайки от допира до изранената си кожа, но с неудържимото желание да се изчисти и да прогони миризмата на пот и страх. Нощницата, която й бе хвърлил капитанът, беше чиста, само че от нея се носеше сладникава и доста пикантна миризма. Шумовете на палубата бяха приглушени от разстоянието. Мария се качи на койката и затвори измъчените си очи с тежка въздишка.
Когато се събуди, в каютата цареше пълен мрак. Тя се огледа замаяно и изведнъж скочи стреснато. До масата имаше някой!
— Кой е тук? — попита остро тя на кастилски.
Ричард Норууд отговори по същия начин.
— Капитанът. Постарах се да не ви събудя. Но след като вече сте будна, ще си позволя да запаля светлината.