СЕДМА ГЛАВА
Мария се събуди изведнъж, отвори стреснато очи и видя капитана да стои надвесен над леглото й. В погледа му се четеше напрежение. През прозореца на каютата струеше ярка слънчева светлина. Очевидно беше спала много дълго. Тя извика задавено и светкавично придърпа завивката до брадичката си.
Норууд поклати глава и се засмя.
— Вашата благопристойност е трогателна, но не е на мястото си в тази обстановка. Вече от доста време имам удоволствието да ви наблюдавам, без да се събудите.
Тази сутрин капитанът беше облечен леко, в широки памучни панталони като член на екипажа, отворената риза обаче беше от най-фин лен. Очевидно беше спал много добре в моряшкия хамак. Изглеждаше бодър и изпълнен с енергия. Мария се отвърна сърдито от сивите очи с безсрамния им поглед, макар че вече започваше да свиква с него.
Решен да я раздразни още повече, Норууд продължи с измамна учтивост:
— Струва ми се, че спахте отлично, въпреки неприятното ми присъствие. — Той се поклони с преувеличена церемониалност. — Току-що ви донесоха закуската. Заповядайте на масата.
Вместо отговор, Мария се уви още по-плътно в тънкия чаршаф.
— Аз… не съм гладна, сеньор.
Той говореше на английски, а тя му отговаряше на кастилски. Капитанът не обърна внимание на този факт и продължи на майчиния си език:
— Надявам се, че няма да ми наговорите същите глупости като снощи. Вече е почти обед и аз съм уверен, че умирате от глад. Хайде, седнете на масата и закусете. Искам да говоря с вас.
— Нямам какво да ви кажа, сър — отвърна ледено Мария и веднага се ядоса на себе си, защото си беше обещала да му говори само на испански, а сега, без да иска, бе преминала на английски. Норууд оголи белите си зъби в тържествуваща усмивка.
— Добре, добре. Аз също нямам желание да слушам оплакванията ви. Казах, че имам да ви говоря, а това означава, че просто трябва да ме изслушате.
— Ще ви изслушам, без да ставам от леглото.
Доброто му настроение изчезна и Мария се уплаши от рязката промяна в лицето му. Устата стана корава, сивите очи засвяткаха злобно.
— Трябва да ми се подчинявате.
— Не.
Всъщност Мария имаше намерение да се опълчи решително срещу англичанина, но й дойде по-добра идея. Уви чаршафа около тялото си, като внимаваше да закрие глезените и раменете си, стана от леглото и седна на посочения от капитана стол.
Бяха им донесли хляб и сирене, стомна с бира и купа с пресни плодове, вероятно донесени от града. Мария потръпна от мисълта, че беше спала спокойно и сигурно, докато гражданите на Картахена бяха изложени на неописуеми страдания.
Тя не смееше да си представи какво бяха изтърпели достойните за съжаление жени, до вчера почтени, добре пазени съпруги и дъщери на търговци и плантатори, когато дивата пиратска орда беше нахлула в града. За да скрие мислите си, тя сведе поглед към покривката на масата и започна да се храни.
Капитанът седна срещу нея в големия си стол и си наля чаша бира.
— Виждам, че апетитът ви се е възвърнал.
Мария се престори, че не е доловила подигравката.
— Е, хайде сега да говорим по същество: какво ще стане с вас?
Мария запази мълчание. Не искаше да му достави удоволствието да забележи нарастващото й безпокойство.
— Като начало ще останете на „Глориана“ и ще ми обещаете, че няма да излизате от каютата без придружител. А този придружител мога да бъда само аз, ясно ли е? Ще се погрижа да не ви липсва чист въздух и възможност за разходка. Ще се задължите да се откажете от всички опити да подкупите момчето или друг член на екипажа, както и да разговаряте с когото и да било, когато не съм до вас. Разбрахме ли се?
Мария кимна кратко и студено.
— В момента няма от какво да се боите. — На устните му изгря усмивка. — Освен от мен, разбира се, но аз съм изключително твърд мъж и ви съветвам да не ме предизвиквате.
— Значи имате намерение да сдържите думата си и да поискате откуп?
— Не съм обещавал нищо подобно.
— Но…
Мъжът вдигна рамене.
— Решението за съдбата на важните пленници може да бъде взето само чрез общо съгласие на екипажа. Освен това, само капитан Дрейк има правото да уговори условията с губернатора, затова сега отивам на събрание на неговия кораб.
— Казахте, че губернаторът дон Пиеро е жив и здрав? — попита с плаха надежда Мария.
— Така е. По-късно ще сляза на сушата заедно с Дрейк и другите офицери.
Мария пое дълбоко дъх. Мразеше да иска и най-малката услуга от този човек, но нямаше как.
— Бихте ли… бихте ли бил така добър да се осведомите за съдбата на дуенята ми, сеньора Енрикес?