— О, мисля, че си спомням дамата, която беше извънредно отзивчива и не само ме снабди с чудесни дрехи, но и ме нахрани — по принуда, разбира се. С удоволствие ще разпитам какво е станало с нея.
— Дълго ли ще траят преговорите? Искам да кажа…
— Искате да узнаете докога ще трябва да понасяте гостоприемството ми? Това, доня, зависи единствено и само от чувството за отговорност и великодушието на хората, на които са ви поверили. — С тези думи капитанът напусна каютата.
Мария беше толкова развълнувана от случилото се през изминалия ден, че все още не беше в състояние да разсъждава разумно. Капитан Норууд я възхищаваше и в същото време я плашеше. Когато я бе принудил да стане и да седне на масата срещу него, сърцето й биеше като безумно. Свиването на веждите и гневната линия на устата предизвикваха студени тръпки по гърба й. Той бе казал, че, когато трябва да защити правата си, е способен да бъде дори жесток, и тя му вярваше. Дон Пиеро трябваше да даде съгласието си за плащането на откупа. Ала ако го направеше, тя щеше да стане жена на дон Луис, който ясно й бе дал да разбере, че обвързването с дъщерята на една осъдена еретичка е абсолютно неприемливо за него и никога няма да я обикне, нито ще я уважава. А накрая бе избягал като страхливец и я бе оставил да се оправя съвсем сама в нападнатия от пирати град.
Споменът за стоическото спокойствие, с което капитан Норууд беше понесъл страшното мъчение на бичуването, оживя отново в нея. Тя беше сигурна, че той се е сражавал смело и е участвал активно в завземането на града. Лицето й пламна от срам, когато се улови, че се опитва да си представи какво би било да сподели с него брачното легло. Снощи, когато я целуна, тя беше усетила дълбоко в себе си ехо, отговор, който обаче трябваше да бъде прогонен.
Стана й ясно, че Норууд също не си позволява да се поддава на чувствата си. Той можеше да очаква откуп за нея само ако я предадеше на покровителите й чиста и неопетнена. Сигурно се държеше настрана само по тази причина.
Ако беше изцяло в негова власт и зависеше единствено от неговата милост, колко ли време щеше да мине, докато я остави в някое мръсно пристанище на Антилите за забавление на главорезите като него, прокълната да завърши живота си в някой долнопробен бордей.
Не, тя нямаше да се поддаде на тези грешни мисли, макар че сърцето й нашепваше да опита, без да мисли за неминуемото разкаяние след това, макар че много й се искаше да легне поне веднъж в прегръдката му и да познае истинската страст. Тя разбираше, че това би било най-голямата глупост в живота й. Такава съдба можеше да й донесе само ранна смърт и, което беше още по-лошо, загубата на безсмъртната й душа.
При тази мисъл Мария си припомни, че е облечена твърде неприлично. Много скоро момчето щеше да дойде, за да прибере остатъците от закуската. Макар и неохотно, тя облече отново яркочервената рокля, след това седна и разгледа основно костюма си за езда, за да се убеди за сетен път, че е невъзможно да бъде поправен.
Момчето почука на вратата и тя му извика да влезе. Единствен той от целия екипаж не я караше да се чувства неловко.
Стараейки се гласът й да звучи равнодушно, тя се осведоми за съдбата на града.
— Надявам се, че вече не се водят битки? Много ли сгради са пострадали?
— Говореше се, че имало пожари, мистрес, и се боя, че щетите са доста големи. Но когато капитан Дрейк вдигне платна, испанците ще се хванат на работа и ще построят наново разрушеното.
— Имаш ли представа кога ще отплава капитанът?
— Капитан Норууд отиде на борда на „Бонавентур“, за да присъства на уговарянето на условията. Когато се разберат, ще слязат на сушата и много скоро ще узнаем дали грандовете са готови да платят.
— А ако откажат?
— Тогава не знам, мистрес. Мисля, че Дрейк ще заповяда да плячкосат града.
Мария беше чувала достатъчно за грубите нрави на английските моряци, за да си представи съдбата на бедните картахенци. Вчера беше изпитала на собствения си гръб горчивината на поражението и страха от пиратите. Дълг на губернатора беше да събере всички налични средства, за да отърве града от английските нападатели.
Момчето я погледна съжалително, сякаш беше отгатнало във въпроса й загрижеността за собствената й съдба. След недодялан жест на съчувствие то се оттегли с таблата в ръка.
Мария скочи от мястото си и се заразхожда нервно напред-назад. През прозореца към кърмата не се виждаше почти нищо, което да привлече вниманието й. От това разстояние тя не можа да различи нито крайбрежната улица, нито да разбере каква част от града е разрушена. Поне да имаше игла и конец, за да зашие костюма си за езда! Беше готова да се задоволи с кърпена дреха, само и само да се отърве от омразната червена одежда. Решена на всичко, тя отвори моряшкия сандък на капитана, но не намери онова, от което се нуждаеше. Часовете се влачеха отчайващо бавно, самотата започна да я потиска. Ако откупът, който пиратите щяха да поискат за нея, беше много висок, а това беше твърде вероятно, сигурно щяха да минат още много часове, преди да я освободят.