Дон Пиеро седеше във високия си стол в разкошната приемна на резиденцията и наблюдаваше офицерите и служителите си с поглед, в който се примесваха разочарование и нетърпение. Вече повече от два часа всички по-важни личности в Картахена обсъждаха възбудено възможността да се измъкнат от една ситуация, от която нямаше измъкване.
Накрая губернаторът загуби търпение и удари с дръжката на камата си по богато разбованата масичка пред себе си, без да го е грижа за скъпоценната мебел.
— Чуйте ме, господа! Вие май не разбрахте какво ви каза епископ Де Орибе. Ел Дарко няма да отстъпи. Вчерашните нападения показаха какво ни очаква, ако пиратът заповяда на ордите си да се нахвърлят върху беззащитния град. Ако откажем да изпълним изискванията му, той ще ни унищожи, в това няма съмнение. Затова не бива да правим грешки. Аз нося пълната отговорност за тази колония и сега ви казвам: трябва да платим. Първоначалното искане за шестстотин хиляди дуката междувременно беше свалено на сто и десет хиляди, Остава още заплахата им да разрушат манастира. Ще се наложи да дадем на Дрейк известно количество злато, за да го откажем от тази мисъл. Сега ви заповядвам да се приберете по къщите си и да съберете най-ценното си имущество. Ще съобщите резултата на домашния ми ковчежник и ще подготвите всичко необходимо за предаването на парите в резиденцията. Свободни сте.
Присъстващите се опитаха да възразят, но губернаторът махна уморено с ръка и протестите заглъхнаха. Стърженето на столовете по полирания под прозвуча като потиснат отговор, докато най-после всички се обърнаха към изхода. Дон Пиеро повика при себе си дон Луис, който също се готвеше да си тръгне с другите.
— Останете тук, Луис. Трябва да говоря с вас.
Той изчака, докато вратата се затвори зад последния идалго, отпи голяма глътка от чашата с вино и впи горещия си поглед в лицето та младия мъж.
— Има ли нещо вярно в приказките, че сте отказал да платите откуп за доня Мария?
Дон Луис смръщи чело и погледът му зашари неспокойно по стаята.
— Нямам достатъчно средства. Остатъкът от зестрата й, който бе определен за мен, още не е пристигнал. Както знаете, баща ми задържа по-голямата част за себе си и…
— Сандъчетата с чеиза на доня Мария съдържат много ценни камъни. Трябва да сме благодарни на Светата дева, че онези кучета не ограбиха и резиденцията. Трябва непременно да съберете исканата сума.
— Двайсет хиляди дуката? — Гласът на дон Луис трепереше от възмущение.
Дон Пиеро остави чашата си на масата и в погледа му светнаха опасни искри.
— Изслушайте ме, Луис. Доня Мария трябва да бъде откупена на всяка цена. Какво ще кажем на чичо й, дон Фелипе, ако я оставим във властта на пиратите, защото не сме могли да платим исканата сума? Дон Фелипе се ползва с благоволението и доверието на Негово величество, освен това е един от най-усърдните капитани на адмирал Санта Круз. Затова сега ще се приберете в къщи и ще направите същото, което заповядах и на другите. Извадете всички накити, всички златни чаши и дори последната златна монета от джоба си. Накарайте дуенята да събере всички скъпоценности на доня Мария. Остатъкът ще бъде даден от държавното съкровище. Английският капитан ни разреши да отидем на кораба му, за да уверим лично годеницата ви, че ще сторим всичко за събирането на откупа.
Дон Луис въздъхна. Връщането на Мария в резиденцията беше последното, което би си пожелал. И без това му беше много трудно да обясни на губернатора как е станало така, че се е отделил от годеницата си по време на нападението. Ако тя се върнеше и разкажеше на всички за страха и подлостта му, това означаваше край на надеждите му за бъдещето.
Дон Пиеро продължи настойчиво:
— Ще отидем на кораба след залез слънце. Англичанинът помоли да дойде и Консуело. Тя е много загрижена, затова се опитайте да подобрите малко настроението й и й изяснете ситуацията. Хайде, Луис, не се бавете. На нашата възраст аз не можех да понеса и час раздяла с годеницата си.
На вратата дон Луис се обърна и красивото му лице помрачня още повече.
— А какво ще стане, ако доня Мария… — той се покашля смутено — … ако вече не е достойна да стане моя жена?